— Всички те са каловаксийци — напомня ми подигравателно Артемизия. — Няма грешен човек.
— А вие ще можете ли лесно да се сдобиете с още Енкатрио? Съмнявам се, защото иначе вече щяхте да сте отровили целия замък — отговарям аз и това я кара да се умълчи. Разтривам слепоочията си. Разговорът — и това, до което знам, че ще доведе — вече ми докарва главоболие. — Скоро ще го сторя, но трябва да избера правилния миг — казвам им аз. — Енкатрио не води до незабележима смърт, няма как да се каже, че е някаква злополука. А аз ще бъда най-лесният човек за набеждаване, освен ако няма друга, по-убедителна алтернатива. Трябва ми време да я открия.
Артемизия запазва мълчание, но дори и през стената успявам да усетя негодуванието й. Тя винаги е невъздържана, но този път сякаш има и нещо друго.
— Получихме вест от шпионин в мината Глейди — намесва се Херон след секунда. — Те са намалили наполовина дневните им дажби и изпращат деца на възможно най-ранна възраст да работят в мините. Някои са едва осемгодишни. Още не сме получили вести от другите мини, но е трудно да си представим, че това се случва само в Глейди.
— Наказания за бунта? — интересувам се аз.
— Да и не — отвръща Блейз, а гласът му е натежал от умора. Чудя се кога ли наистина е спал за последно. — Бунтът определено не помогна като цяло и със сигурност заради него е намалението на дажбите, но децата… На тях им свършват робите, които могат да работят, а те са по-алчни отвсякога.
Стомахът ми се свива.
— И тейнът е издал тази заповед по време на инспекцията си — заключавам аз. Те не ми противоречат. — Повярвайте ми, не бих искала нищо повече от това да го убия още тази вечер, но това би било глупаво действие и само ще влоши нещата, ако се провалим.
— Сигурна ли си, че точно това те кара да се колебаеш? — пита Артемизия, а изпълненият й със злъч глас е толкова тих, че едва я чувам.
— Арт! — изсъсква Херон.
— Не, всичко е наред — успокоявам го аз и се приближавам с една стъпка до стената на Артемизия. Заговарям с тон, наподобяващ нейния. Аз не мога да покажа съмнение, не мога да покажа страх. — Ако има нещо, което би искала да кажеш, Артемизия, моля те, не го спотайвай. Много се интересувам от това, което мислиш.
Посреща ме единствено мълчание, но това не ме кара да се чувствам по-добре, защото започвам да изпитвам съмнения. Не спрямо своята лоялност, а към себе си. Тези хора ми отнеха всичко — майка ми, страната ми, ума ми. Откакто Ампелио умря, аз очаквам момента, в който ще мога да си отмъстя и да погреба Тора завинаги. Сега този момент е настъпил, но аз не съм сигурна, че съм в достатъчна степен кралица, че да го направя.
След като съм обядвала сама — или поне колкото аз мога да съм сама — в покоите си, намирам навито на руло писмо, промушено под вратата ми и запечатано с печата на Сьорен — бълващ огън дракон. Пускам го в джоба на роклята си и изчаквам Хоа да изчисти храната от малката маса. Тя знае, че крия нещо, винаги го е знаела напоследък, но единственото, което прави, е да ме изгледа с разтревожените си очи.
Не за пръв път се чудя как точно ме вижда тя. Познава ме, откакто бях на седем години. Държала ме е, когато плачех. Завиваше ме в леглото. Аз й нямам доверие — мисля си, че тази част от мен, която вярва на хората, е непоправимо счупена, — но по някакъв странен начин я обичам. Това е сянката на любовта, която изпитвах към майка си — тя имаше приблизително същото телосложение, но притежаваше много повече цвят и топлина. Хоа понякога ме гледа така, сякаш вижда собствената си призрачна сянка. Но не мога да я попитам за това, а и тя със сигурност не би могла да ми разкаже каквото и да е, дори да се решах.
Когато вратата се затваря с щракане след нея, вадя писмото от джоба си, счупвам печата с кутрето си и го развивам.
— От принца ли е? — пита Блейз.
Не му отговарям, а само кимам. Почеркът на Сьорен представлява небрежни, набързо изписани драскулки и това го прави труден за четене.
Скъпа Тора,
Сънувах те снощи и когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че ароматът ти се носи във въздуха около мен. Цяла седмица е така. Ти ме преследваш в ума ми, докато спя и докато съм буден. Постоянно искам да споделям мислите си с теб, или да чуя мнението ти. Обикновено очаквам с нетърпение времето надалеч от двора, когато оставам сам с екипажа ми в морето. Няма натиск, никакви формалности, никакви игри, с изключение на тези, които се играят с карти и бира.