Но сега бих дал всичко, за да се върна обратно в онзи забравен от бога дворец, защото ти ще бъдеш с мен.
Казано накратко: ти ми липсваш ужасно и аз постоянно се чудя дали и аз липсвам на теб.
Ерик непрекъснато ме поднася с теб, макар да подозирам, че малко ми завижда. Ако бях по-добър човек, щях да го насърча и да те оставя, защото знам, че той е по-безопасният избор за теб. И двамата знаем какъв ще бъде гневът на баща ми, ако научи колко много те обичам. Аз не съм достатъчно пожертвователен, за да отстъпя, макар че ако ти го поискаш от мен — със сигурност поне ще се опитам. Може да поискаш от мен океана и аз ще намеря начин да ти го дам.
Морето е спокойно и ако всичко мине толкова лесно, колкото би трябвало, аз ще се върна още преди новата луна с добри новини, които би следвало да направят баща ми много щастлив. Ако би искала да ми изпратиш писмо, а аз определено се надявам на това, остави го там, където намери моето, и вярвай, че то ще ме намери.
Твой,
Сьорен
Прочитам писмото два пъти, опитвам се да обуздая чувствата, които думите му пробуждат в мен. Ако бях сама, може би щях да се усмихна дори. Вероятно щях да притисна писмото до сърцето си, до устните си. Бих могла да си го представя в каютата му, само със свещ, която да му свети. Как се труди над думите и дъвче върха на перото си, докато се опитва да изложи мислите си върху хартия. Чудя се какво точно е сънувал с мен.
Но аз никога не съм сама и този път даже съм благодарна за това. Очите на моите Сенки правят дисекция на всяко потрепване в изражението ми, напомнят ми коя съм и какво е заложено. Те внимават глупавата, влюбена Тора да не си изгуби главата. Особено след нашата препирня по-рано, те търсят знаци, че изпитвам колебание. Затова и не мога да им призная, че ги имам.
Не мога да им позволя да узнаят, че част от мен си пада по принца, когото те очакват да убия.
— Не казва нищо интересно — подхващам аз, смачквам хартията в ръцете си и започвам да я късам на парченца. — Това е любовно писмо. Няма нищо за това, което прави. Морето е спокойно и той очаква пътуването да приключи лесно и бързо. Разбира се, това е било преди няколко дни.
— Ако морето е спокойно, както той казва, днес би следвало да стигне до Вектурианските острови — обажда се и Артемизия. Гласът й все още е остър. Очевидно нашият по-раншен спор не е забравен.
— Жалко, че никой от вас не е следовник на Хаза — отбелязвам аз, докато гледам надолу към събраните в ръцете ми парчета хартия. Те не са по-големи от кутрето ми, но аз не бих се учудила, ако императорът си има някой, който да проверява боклука ми, и той да успее да сглоби писмото.
Не за първи път започвам да се чудя дали пък не бих могла да ги изгоря. Ако кръвта на Хаза наистина тече във вените ми, то това би следвало да е нещо просто, дори и без да съм минала подходящото обучение. Само че няма да тествам тази теория. Никога. Аз израснах с истории за хора, които са се считали за достойни за сила, която не са заслужили сами в мините. Спомням си как боговете ги наказаха заради гордостта им или безразсъдството. В момента не мога да рискувам да си навлека гнева им, когато повече отвсякога само една грешка може да ме съсипе. Или да довърши Астрея.
Освен това майка ми ме чака в Отвъдното. Няма да застраша срещата си с нея заради миг на мощ.
— Арт — подсеща я Блейз и ме измъква от размислите ми.
— Аз мога да помогна с това — потвърждава тя.
Чувам плъзгането на врата, която се отваря и затваря, след което моята собствена врата се отваря и Артемизия пристъпва вътре, отмятайки качулката си назад и разкривайки за първи път лицето си.
Тя е толкова дребничка, че почти може да мине за дете, въпреки че бих предположила, че е почти на моята собствена възраст. Лицето й е продълговато, с високи и остри скули, тънки устни и тъмни, извити нагоре в краищата очи. Лунички обсипват носа и бузите й. Но най-невероятното нещо в нея е косата й. Тя виси до раменете й като прав, плътен лист, който е бял в корените и шокиращо небесносин в краищата. Той се движи и се променя на светлината, подобно на вода, като отразява забития в косата гребен с камък Сюта.
Някои пазители показват физически проявления на дарбите си. Съществуваше една стара история за Лусиена, известна пазителка на Глейди, чиято кожа била станала сива и твърда. Само че повечето маркировки са фини като белези. Ампелио веднъж ми показа своята: яркочервено изгаряне над сърцето му, което изглеждаше съвсем свежо. Той обаче ми каза, че то си е било там още откакто е завършил обучението си.