Артемизия ми хвърля раздразнен поглед и аз осъзнавам, че съм се вторачила в нея. Тя разтръсква коса над раменете си и тя преминава в тъмнокестеняво — същия цвят като моя. Нарочно ли ще ме имитира? Иска ми се да я попитам, но тя и без това вече е раздразнена от мен. По-добре да не я ядосвам допълнително.
— Съжалявам — извинявам се аз. — Просто ме изненада.
— Трябва да се опиташ да се събудиш с нея — шегува се тя, но изражението й си остава твърдо. Не я познавам достатъчно добре, за да разбера дали все още е ядосана, или просто си е такава.
— Красива е — пробвам се аз, надявайки се на усмивка. Тя само свива рамене.
— Голяма тежест е — отговаря ми. — Когато избягах от мините, всички търсеха момиче със синя коса, а без камък Сюта нямах достатъчно сили, за да я променям за повече от няколко минути. Имаш ли купа, в която да поставим парчетата?
Кимвам към моя будоар, където има празна купа, в която Хоа да забърква козметика. Тя ми я донася и аз пускам парчетата в нея. Тя задържа едната си ръка над купата, покривайки напълно горната част. Камъните в гребена й започват да мигат и проблясват, докато очите й се затварят плътно, а въздухът около нас започва да звънти от енергия. Тя спира толкова бързо, колкото е и започнала, и очите й отново рязко се отварят, разкривайки за миг синия си цвят, преди отново да придобият тъмнокафяв. Тя повдига ръката си от повърхността на купата и ние и двете се взираме в нея.
Парченцата хартия са изчезнали, превърнати са в малко по-гъста течност със същия цвят, който имаше пергаментът.
— Ти ги превърна във вода? — запитвам я аз.
— Не съвсем — отвръща тя, свивайки устни. — Ускорих процеса им на разлагане. Това в крайна сметка щеше да се случи от само себе си. Сега трябва само да се отървеш от това, което би следвало да е доста по-лесно. Препоръчвам да го изхвърлиш в цукалото си.
Тя ми предава купата и когато пръстите ни се докосват, усещам кожата й — хладна и гладка.
— Благодаря ти — казвам аз.
— Сега трябва да се заемем с отговора — напомня ми тя и сключва ръце пред себе си. — Блейз, Херон, убедена съм, че това ще ви е скучно. Направете една обиколка из двореца. Вижте дали няма да научите нещо ново.
Блейз се колебае.
— Арт… — предупреждава я той.
— О, не се притеснявай. Ще се държа любезно — изрича тя с усмивка, която е толкова сладка, че разбирам колко е фалшива.
Останалите най-вероятно също го осъзнават, защото Херон се изсмива силно, а Блейз въздъхва. И все пак те се съгласяват. Ботушите им затракват по камъните, врати се отварят и затварят отново. Веднага щом те тръгват, усмивката на Арт загрубява. Сядам на бюрото си и изваждам лист пергамент и перо, но нейното присъствие се усеща тежко зад рамото ми.
Тя иска да ме изнерви, да ми напомни, че имам по-голяма нужда от нея, отколкото тя от мен, но въобще не смятам да й доставя това удоволствие. Аз съм кралица и няма да позволя да бъда тормозена.
— Не мога да пиша, ако ти ще ми висиш така — тросвам се аз.
— Трябва да допускате и публика на пиесата ви — отговаря равно тя.
— Ако ще искам той да повярва, то и аз ще трябва да го сторя — обяснявам й аз. — Но в края на краищата аз много добре знам какво е истинско и какво — фалшиво.
— Така ли? — пита тя и накланя глава настрани. — Затова ли поставяш каловаксийските убийци пред своите хора?
Значи тя не е забравила по-раншния ни спор. Просто е изчаквала момента, в който ще остана сама и беззащитна. Но аз нямам нужда от Блейз, за да се застъпва за мен.
— Няма да рискувам живота ни и да действам прибързано, само за да можеш ти да си проведеш малкия тест.
Тя се смее, но този звук е напълно лишен от радост.
— Тест? Ти забрави ли какво стори тейнът с нашия народ? С майка ти?
Думите й жилят, но няма да й позволя да види неувереността ми.
— Не говорех за тейна — отвръщам й аз. — Искаш да разбереш дали съм по-лоялна към Кресцентия, отколкото към теб.
Тя свива рамене.
— О, аз ти нямам доверие от самото начало — признава тя. — Момичето беше идея на Блейз.
Думите са като удар в стомаха ми, но аз не мога да й позволя да види това. Не мога да покажа слабост, или тя ще се нахвърли.
— Нямам какво да доказвам. Нито на тях, нито на теб — заявявам аз и повдигам брадичка. — И не съм на път да унищожа всичко, върху което работим, само заради един набързо скалъпен план. Когато моментът настъпи — ще ударя.
Усмивката й е жестока и подигравателна.
— Разбира се, Ваше Височество.
Обръщам се с гръб към нея и се връщам към писмото си, мъча се да пренебрегна присъствието й и това, че чете над рамото ми.