— Внимавай! — тихо ме предупреждава Блейз.
— Знам какво правя — отвръщам през зъби, което вероятно е най-голямата лъжа, изричана някога от мен.
Тъй като моите Сенки ме следват надолу по коридора, усещам още повече пепелта от короната, която се сипе върху ми при всяка стъпка, направена от мен. Не мога да преброя колко пъти императорът ме е карал да нося това ужасно нещо, но днес е още по-зле, защото знам, че те ме гледат. Знам, че за тях това е обида точно толкова, колкото е и за мен. Повече отвсякога на мен ми идва да я махна от главата си и да я стрия на прах в ръцете си, но това няма да помогне на никого.
Това ще е последният път, в който я нося — убеждавам се аз и се моля на всички богове това да е самата истина.
Изведнъж до мен се чуват стъпки. Когато се обръщам, зад мен има само две Сенки.
— Херон! — предупреждавам го аз. Внимавам да не мърдам устата си, докато говоря. Коридорът е пуст, но императорът винаги ме наблюдава и очаква да се подхлъзна.
— Ще внимавам — отвръща той, а гласът му е приятен, както винаги. — Съжалявам за поведението на Арт по-рано. Наистина. Но тя има приятели в мините.
— Вероятно и ти имаш — отбелязвам аз.
Известно време той запазва мълчание.
— Не — отговаря накрая. — Те вече взеха всички, които имаха значение за мен. Родителите ми, сестрите ми, приятелите. Моята любов. Името му беше Леонидас. Ти щеше да го харесаш. — Той прави отново пауза и аз разбирам, че това е нещо, за което му е трудно да говори. Осъзнавам, че изобщо не знам много за Херон. Той рядко се обажда и обикновено само за практически неща. Смятах, че е сдържан, защото не му пука толкова много, колкото на Блейз и на мен, или дори на Арт, но това не е вярно. По-скоро се държи така, защото в миналото е обичал твърде много и е платил за това. Отварям уста, за да му кажа, че съжалявам, и за да му обещая отмъщение по същия начин, по който го обещах на Блейз, когато той ми разказа за родителите си, но от нея не излиза нищо.
След миг той продължава и аз правя единственото, което мога. Слушам.
— Гледах, докато пазачите ги убиваха или отвеждаха, когато те полудяваха. Видях всичко и мога само да си представя как нещата сега биха могли да се влошат. Но и ти самата си видяла ужаси. Знаеш на какво са способни тези хора и затова ти се доверявам, че ще сториш това, което е правилно.
Знам, че той изрича думите си, за да ме утеши, но ги усещам като присъда. От тях боли повече, отколкото от внимателно прицелените остриета на Артемизия или изпълнените със съмнение погледи на Блейз. Той ми има доверие, а аз съм убедена, че ще го подведа.
После Херон стиска ръката ми за последно, преди да забави стъпка и да влезе отново в крак с другите. Завивам и тръгвам сама надолу по коридора към банкетната зала.
За бал, организиран само с един ден предупреждение, Кресцентия е успяла да постигне страшно много — не на последно място самата тълпа е доста впечатляваща. Стълпотворението от тела блести на светлината на големия полилей, така сякаш болшинството от тях са били потопени в казан с катран, а след това са били оваляни в божествени камъни. Те всички са се събрали, защото се възхищават на тейна, или пък се страхуват от него. Трудно е да се каже със сигурност, а и в крайна сметка това няма никакво значение. Резултатът е един и същ: непоколебима лоялност.
Всички са маскирани като мен, но след години в отдаване на внимание към детайлите аз лесно мога да разпозная болшинството от тях.
Жената, облечена като паун, е баронеса Франдхолд. Тя се държи като жена, която е с поне десет години по-млада и два пъти по-красива, и разговаря с най-новия си любовник, лорд Якоб. Той е съвсем малко по-голям от мен и беше направил неуспешен опит да поиска ръката на Крес, малко след като тя навърши шестнадесет. Баронът е наблизо, но както винаги изглежда абсолютно незаинтересован от жена си. Той е твърде зает да хвърля погледи на един от войниците, придружавал тейна по пътя от мините насам.
Макар да не я търся специално, очите ми попадат на лейди Дагмар, която сега, след като се омъжи, е вече лейди Далгаард, тъй като само девиците и кралските особи използват бащините си имена. Сватбата е била доста прибързана. Така и баща й е успял да получи по-бързо своето възнаграждение, а и лорд Далгаард — новата си играчка. Женени са само от няколко дни, а изложените на показ части от ръцете й вече са нашарени със синини, които всички се преструват, че не виждат. Тя стои сама, а тълпата й я заобикаля, сякаш нещастието й е заразно. Дагмар, която помня, беше най-яркият център във всяко събиране. Тя винаги се смееше най-високо, танцуваше най-много и флиртуваше достатъчно възмутително, че да накара всички да говорят със седмици след това. Но сега очите зад маската й са тъжни, а тя се стряска от светлина и шум като уплашен заек.