За момент и двамата гледаме Кресцентия, докато тя подарява на императора поредната усмивка с трапчинка, увивайки го още по-плътно около пръста си.
— Тя е родена, за да бъде принцеса — най-сетне отвръща тейнът.
Хвърлям му един поглед и веднага съжалявам — да не го бях правила. Начинът, по който той гледа Кресцентия, ме кара да усетя болка в гърдите си. Та как смее той? Как смее да обича дъщеря си, когато ми отне майка ми? Заради него аз никога няма да видя майка ми да ме наблюдава така. Той е камък, неспособен да усеща каквото и да е, и на мен не ми харесва да ми бъде напомняно, че той също е човек. Не ми харесва също така и да ми се напомня, че и двамата обичаме един и същи човек.
Кресцентия се обръща към нас и заслепяващата й усмивка става още по-широка. Тя се извинява на императора с тихо изговорена дума и кратко докосване на ръката й по рамото му. Императорът проследява погледа й, а очите му се притискат към гръдния ми кош, едва успявам да дишам.
— Извинете ме, моля — обръщам се аз към тейна и се дръпвам настрани. Дори докато се оттеглям, усещам как императорът ме наблюдава и не ме изпуска от поглед. Погледът му сее разложение върху кожата ми и копнея за баня, която да изтрие това.
Аз съм агне в леговището на лъва. Как може да бъда каквато и да е кралица, когато съм толкова лесна за плашене? Артемизия нямаше да трепери от императора, нямаше да се поколебае да забие камата в гръдния му кош, тук и сега, без значение колко щеше да й струва това.
— Тора! — извиква Кресцентия към мен. Забавям стъпка, но не се обръщам, прекалено уплашена да не срещна отново погледа на императора. Твърде съм уплашена от онова, което ще открия там.
Крес ме догонва и провира ръката си през моята.
— Толкова се радвам, че дойде. Изглеждаш прекрасно.
Бързите й сиви очи се стрелват нагоре, за да видят разпадащата се корона — пепелта, която мога да усетя, че вече покрива лицето, врата и раменете ми. От нея ме сърби ужасно, но не смея да се почеша. По-добре да се преструвам, че изобщо не е там.
— Благодаря ти — казвам й с принудена усмивка, която се надявам да изглежда естествена. — Толкова мило от твоя страна да ми изпратиш роклята. Тази вечер бихме могли да сме сестри. — Стискам я за ръката и се опитвам да не обръщам внимание на вината, която усещам дълбоко в себе си.
— Ние сме — отговаря тя с усмивка, която чувствам като удар в сърцето.
На това няма какво да се отговори. Единственото, което мога да й предложа в замяна, са лъжи, но аз не мога да й причиня това тази вечер. Не и на нея.
Аз съм само една лъжа, напомням си аз. Тора е една лъжа. Но това не е цялата истина. Колкото и да негодувам срещу нея, Тора е част от мен, може би никога няма напълно да се отърва от нея. И Тора обича Кресцентия, поради което и аз я обичам.
Не мога да я убия. Най-вероятно винаги съм знаела това. Още от момента, в който Блейз го поиска. Само че сега вече съм сигурна.
Устата ми се отваря и аз още не знам какво ще излезе, но преди да изрека и дума, до мен се доближава момче с полумаска на овен със златни рога. Макар и белегът му да е изчезнал, а остротата на чертите му да е притъпена, за да му придаде вида на човек от севера, аз бих разпознала Блейз, където и да се намира. Оглеждам внимателно залата, зная, че Артемизия трябва да е също някъде наоколо, за да поддържа илюзията, но ако това е така, не мога да я открия. Има твърде много хора и твърде много маски.
— Един танц, лейди Тора? — Дори под маската му виждам как устата му се изкривява, когато изрича измисленото ми име, сякаш то е проклятие. На него досега никога не му се е налагало да ме нарича така и виждам, че се мрази за това, макар да е неизбежно.
Русите вежди на Кресцентия се извиват толкова нависоко, че почти изчезват в косата й, но устата й се усмихва, докато тя ме побутва към него. Макар той да е последният човек, с когото искам да говоря, нямам друг избор, освен да взема ръката му и да го оставя да ме отведе до мястото за танцуване.
— Луд ли си? — казвам през зъби, придържайки се към каловаксийския и мърдайки устните си колкото се може по-малко. — Ако те хванат…
— Това е бал с маски — напомня ми той, наблягайки на твърдите звуци в каловаксийската дума, така че тя да звучи повече като суха кашлица. — Шансът е минимален.
— Малък, но не и несъществуващ — отбелязвам аз и се боря да запазя тона си спокоен. — А и освен това ти дори не знаеш как се танцува.