— Наблюдавах ги известно време — уведомява ме той и вдига рамене, след което полага ръка върху долната част на гърба ми и хваща свободната ми ръка с неговата. Това е правилната стойка за глисадант, който оркестърът свири, но стъпките му са тромави. Топлината от докосването му прониква през метала и коприната на роклята ми.
— Това не е достатъчно — казвам аз и потръпвам от болка, когато кракът му се стоварва върху моя. — Аз ще водя, ти ме следвай.
Той въздъхва, но прави, както казвам, оставяйки ме да го направлявам в нещо, наподобяващо сложните стъпки на танца. Аз нямам какво да му кажа, не и след разговора ми с Артемизия, така че близостта му ме смущава. Тази ситуация ме затруднява, защото трябва да помня да съм ядосана. Последния път, когато бяхме толкова близо, той ме целуваше. Държеше здраво китките ми в ръцете си и отказваше да срещне очите ми. Той и сега не поглежда към мен, но този път си мисля, че не е толкова свързано с отхвърлянето ми, а с усещането за гняв, който се излъчва от мен.
Той не знае как да се справи с него, а аз се притеснявам, че ако отворя уста, ще му се сопна, и всички ще се втренчат в нас. Затова ние изпадаме в неловко мълчание, за което си мисля като за поредната версия на играта с щипането. Кой от нас пръв ще поддаде?
Този път аз печеля.
— Това ми изглежда като прекалено добра възможност, за да я подминем. А и не можехме да чуем нищо от мястото на Сенките. Затова Артемизия създаде тези илюзии: аз съм синът на гостуващ херцог от Елкорт, Артемизия е дама от провинцията, която живее в отшелничество, а Херон реши, че за него е най-добре да остане невидим и да се поразходи около откритите слънчеви — или по-скоро, лунни — павилиони…
— Ти имаш ли ми доверие? — прекъсвам го аз, защото колкото повече той заобикаля спора ни, който очевидно не водим сега, толкова по-голям изглежда той.
Челото му се набръчква.
— Аз… Защо ме питаш това?
Това не е отговор, но може и да се приеме като такъв.
— Аз не рискувам всичко, за да си играя на игрички, Блейз. При това не съм маймуна, обучена да прави трикове, за да ви забавлява…
— Аз никога не съм казвал… — Гласът му се повишава, преди той да се усети, а очите му се стрелкат напосоки. — Това пък откъде изникна?
— Арт каза, че идеята за отравянето на Кресцентия е твоя. Имаме достатъчно Енкатрио само за двама души, а в този дворец има много други, които са се доказали като много по-голяма заплаха от една разглезена девойка от дворцовите среди. Така че обясни ми дали това не е просто поредният огън, през който искаш да премина, за да докажа верността си.
Усещам как мускулът на рамото му се стяга под ръката ми, а кожата му като че ли се нагорещява.
— Не за твоята лоялност се тревожа аз — признава той след миг. — А за твоя ум.
Блейз все едно дава гласност на моите собствени страхове, но думите му все пак хапят.
— Казах ти, че съм добре. А и ти не си в състояние да преценяваш нечий разум.
Чувствам как гневът му се надига, но това не ме стряска. Аз съм кралица и няма да бъда превърната в пешката на някой друг.
— Всеки ход, който предприемаме, е опасен, Блейз — продължавам аз. — И аз имам нужда от хора, на които да мога да се доверя. И такива, които ми вярват.
Той се смее, но в издадения звук не се усеща радост.
— И въпреки това ти очевидно ми нямаш доверие, Тео.
Искам да го отрека, но той е прав. Нямам му доверие. Не мога. Онази част от мен, която се доверяваше на хората, бе пречупена. Императорът се погрижи за това преди доста време.
Но въпреки това аз казах на Сьорен, че му имам доверие. И навярно наистина му имам доверие. Изтласквам тази мисъл от ума си.
— Дай ми причина — настоявам аз. — Една истинска причина, поради която да отровя Крес.
Той облизва устните си, а очите му се стрелкат напосоки.
— Казват, че тя скоро ще стане принцеса.
— И двамата знаем, че тя никога няма да бъде принцеса. Сьорен ще е мъртъв, много преди тя въобще да има възможността да се омъжи за него — посочвам аз. — Дай ми една истинска причина и ще го направя.
Очите му проблясват.
— Тя е каловаксийка. Дъщеря е на тейна. Това трябва да са две достатъчни причини — сопва се той. — Защо ти не ми дадеш една причина, поради която да не я убиваме?
— Няма абсолютно никаква кръв по ръцете й — отвръщам му аз. — Обича да чете книги и да флиртува с момчета. Не е никаква заплаха.
В него бушува битка и той прихваща кръста ми по-здраво с едната си ръка. Очите му още известно време се стрелкат напосоки, преди отново да се установят върху мен.
— Живеещите в плен животни започват да обичат похитителите си, дори и когато те ги бият. Не е изненадващо, че и ти обичаш един от твоите.