Думите запалват огън в мен, макар да знам, че по свой си начин той ги изрича като един вид опит да ме успокои.
— Аз не съм животно, Блейз. Аз съм кралица и много добре знам кои са враговете ми. Това, че се е родила в семейството на грешния човек, не я прави една от тях.
Когато песента свършва, аз го пускам и се отдалечавам, очаквайки донякъде той да ме последва. Но предполагам, че той ме познава достатъчно добре, за да не го направи.
Още не съм преминала и половината от балната зала, когато едрата фигура на императора препречва пътя ми. Аз правя реверанс, но когато се изправям, той все още е там й все така ме наблюдава, както го прави цяла вечер. Вече трябва да съм имунизирана срещу това, но то все още вгорчава стомаха ми.
— Ваше Височество! — поздравявам аз.
Гледам настрани. Аз съм Тора, послушна и пречупена. Аз трябва да правя императора щастлив и той ще ме пази в безопасност. Теодосия е мъртва. Ако той си помисли нещо различно дори и за секунда… Не, не мога да мисля за това. Аз съм Тора и мислите ми са толкова по-простички. Ще направя императора щастлив и той ще ме пази в безопасност.
— Принцесо на пепелта! — отвръща той, а устата му се извива грозно. — Надявам се, че благодарихте на тейна за службата му в мините през последните няколко седмици, през които той се справи с изметта.
— Разбира се, Ваше Височество — потвърждавам аз, макар че от тази мисъл ми се гади. Още колко ли от моите хора е убил тейнът по време на проверките си? Тяхната кръв е по моите ръце точно толкова, колкото е и по техните. По някакъв начин аз трябваше да предотвратя това.
Императорът се дръпва настрани, за да ме остави да мина, но докато го правя, той се отърква в мен и минава с ръката си през извивката от талията до бедрото ми. Нуждая се от целия си самоконтрол, за да не се разтреперя или да не се дръпна рязко, защото знам, че той иска именно това, и то само ще влоши нещата. Камата в корсажа ми е в моя обсег и за миг аз си позволявам да си представя как я издърпвам и я прокарвам през гърлото му, преди той дори да успее да осъзнае какво му се случва. Толкова ми се иска да го направя, че е болезнено да се въздържа. Ръцете ми се разтърсват от желание и водя истинска борба, за да ги удържа в покой покрай тялото си. Ако се опитам, стражите ще ме хванат за миг и подготвяният бунт ще бъде прекратен още преди дори да е започнал.
Не си струва. Все още не.
Той навежда лицето си до моето. Достатъчно близо, че да мога да помириша прокисналия му от виното дъх. Жлъчен сок се надига в гърлото ми, но аз го поглъщам обратно.
— Порасна ужасно красива като за дивачка — шепне в ухото ми той.
Запазвам изражението си неразгадаемо, дори когато усещам думите му като нечистотия, която полепва по кожата ми. Скоро, обещавам си аз. Скоро ще го убия, но не и тази вечер. Тази вечер имам да играя друга роля. Аз ще се грижа императорът да е щастлив и той ще ме пази в безопасност.
— Благодаря ви, Ваше Височество. — Думите не са мои. Те са на Тора, но въпреки това изгарят гърлото ми.
Сърцето ми бие толкова силно, че имам чувството, че цялата зала може да го чуе — дори и над звука от оркестъра. Императорът остава още миг, а ръката му върху хълбока ми ме стиска още по-силно. След което си тръгва. Дишам дълбоко и накъсано и се махам оттам възможно най-бързо.
Блейз се взира в императора, а в изражението му ясно се разчита яростта. Той не знае как да я прикрие, както го правя аз, така че тя ясно прозира в твърдата линия на устата му и в бръчката, образувала се на челото над маската. Когато очите му срещат моите, погледът му се смекчава. Ние си припомняме кой е нашият истински враг.
Той понечва да тръгне към мен, но аз едва доловимо поклащам глава. Той вече привлече вниманието към себе си, като танцува с мен, а лъжите относно самоличността му ще издържат само докато някой не му зададе грешния въпрос.
Твърде много е заложено, за да рискуваме заради един миг на утеха, а и бездруго не съм сигурна, че я искам от него.
Тълпата се разтваря пред мен, не от някакво уважение, а защото никой не иска върху хубавите им дрехи да се посипе пепел. Аз се придържам към външната част на залата, колкото е възможно по-надалеч от хората. Призракът на ръката на императора все още е върху мен, а киселият му дъх продължава да тормози ноздрите ми. Той ще ме преследва в кошмарите ми тази нощ, а и вероятно още дълго време.
— Все така ли си играеш на игрички, мое малко агънце? — долита един тих глас откъм сенчестата ниша зад мен.
Там чака императрицата, а тялото й почти се губи в сивата рокля, която я поглъща. Доминото й представлява лента от черна органза, обвиваща слепоочията й, и с изрязани дупки за очите. Тя прилича повече на призрак, отколкото на жена.