— Никога не съм се наслаждавала на игрички — обяснявам й аз, изненадана, че гласът ми излиза така спокоен.
Тя се смее.
— Всеки си има своите игри, малко агънце. Императорът ги играе в двореца, тейнът ги играе на бойното поле, Сьорен ги играе на корабите си. Дори и приятелката ти ги играе — даже доста добре.
За спираща дъха секунда, аз оставам с впечатлението, че тя говори за Блейз, но очевидно има предвид Кресцентия.
— Тя ще бъде красива принцеса — отбелязвам аз.
— Това е единственото, което принцесата трябва да бъде — съгласява се с подигравателен тон императрицата. — Никой не очаква от тях нещо повече от красота и грация. Ти обаче знаеш всичко за това. Ти играеш тази роля, откакто си дете. Красивата малка Принцеса на пепелта с тъжните си очи и пречупения дух. Или може би не е чак толкова пречупен.
Думите на императрицата карат ледена вълна да премине през мен, но аз се опитвам да ги пренебрегна. Преструвам се, че не ги разбирам.
— Императорът беше така мил да ми позволи да запазя титлата си — напомням й аз.
Тя се смее.
— Императорът е много неща, но и двете знаем, че мил не е сред тях. — Когато тя хваща ръката ми, допирът й е леденостуден. В нея са останали много малко неща извън костите и тънката кожа. — Той винаги печели игрите си. Затова е и император.
Защото мами, ми се приисква да добавя, но това не е правилният отговор. Такъв просто няма, но тя, изглежда, го знае.
— И да оцелееш е достатъчно, малко агънце.
След което притиска една хладна целувка върху челото ми, преди да се върне сред тълпата с придворни, с устни, черни от пепел.
ТЯЛО
БАЛЪТ СЕ ПРОТОЧВА, ДОКАТО НЕБЕТО започва да кърви в пастелни тонове, а луната се превръща в бързо избледняваща сянка. Не знам дали това се дължи на енергията от самия бал, или на надвисналата над главата ми заплаха от страна на императора, но усещам съня на километри от мен, дори и когато тялото ми натежава и ме обзема летаргия. Последните гости си тръгват и аз съм готова да се отправя към това, което съм сигурна, че ще бъдат няколко неспокойни часа в леглото, когато Крес блокира пътя ми, държейки две чаши с подправено с мед кафе, от които излиза пара.
— Нощта е млада — изрецитирва тя с усмивка и ми подава едната чаша.
Сподавям прозявката и отпивам малка глътка. Според астрейските традиции кафето се смесва с мед, канела и мляко. То е прекалено сладко за повечето каловаксийци, но Кресцентия винаги го поръчва такова. Не за първи път се чудя дали тя има тайна слабост към сладките неща, или разбира колко много означава този малък жест за мен.
Кафето има вкус като дъха на майка ми, когато ме целуваше за добро утро.
Кресцентия ме хваща под ръка и ме насочва не към препълненото входно антре, а към едно по-малко. От това, че е толкова близо до мен, знам какво се очаква от мен да направя, и започвам да се чувствам все едно треска е пробола сърцето си — остра и болезнена. Понечвам да се извиня, че се нуждая от сън, но пък какво ме очаква там? Поредния спор с Блейз и Артемизия, и Херон, който се опитва да играе ролята на парламентьор? Блейз ще иска да говори за императора и за това, което видя, а аз не искам да правя това. Дори не мога и да мисля за ръката му върху мен, или за дъха му, без да ми се прииска да повърна.
Ако той започне да ме разпитва за случилото се, аз ще се разпадна и ще загубя и малкото уважение, което все още имат към мен. След което те ще ме напуснат и аз отново ще остана сама. Така ще умра, самотна и пречупена.
Кресцентия е по-лесният избор, защото да съм около нея означава да стана Тора. А Тора не мисли много за нещата. Тя не се тревожи за бъдещето или за миналото. Тя няма никакви очаквания, които да тежат върху раменете й. Никой не гледа към нея, очаквайки лидерство или сила. Тя не е ничия кралица — просто момиче с хубава рокля, което се киска и клюкарства с най-добрата си приятелка. Точно сега Тора ми се струва като благословия.
— Ти сърдита ли си ми? — пита Кресцентия след проточилата се тишина. Тя звучи като оскърбено дете и сърцето ми подскача въпреки волята ми.
— Не — отговарям през смях. — Разбира се, че не съм.
— Ти ме избягваше — настоява тя.
— Бях заета. — Тези думи звучат неуместно дори и на мен.
Тя бута с рамо една врата и я отваря, а студеният утринен въздух ме удря. Сивата градина, осъзнавам аз, когато излизаме навън. Не мисля, че тя отново ще бъде някога толкова красива, колкото беше под грижите на майка ми, но на тази светлина в нея има нещо прекрасно по един зловещ начин. Това е призрачно място, изпълнено със собствени призраци. До мен Крес сбръчква нос от отвращение, докато се оглежда, но после очите й намират моите и тя се усмихва. Още нещо, което прави специално, защото знае колко много то означава за мен, макар и тя да не може да го разбере.