— Всичко е заради обяда, нали? — продължава тя. — Не трябваше да се държа по този начин. Беше… непристойно.
— Нищо, което ти би могла някога да направиш, Крес, не би могло да е непристойно — уверявам я аз. Тя не изглежда убедена, така че аз стискам ръката й. — Откакто те познавам, ти искаш да станеш принцеса. И никога не бих се изпречила на пътя ти към тази мечта. Бих искала да знаеш това.
— Знам — потвърждава тя след известно време и поглежда надолу към кафето си. — Но той харесва теб.
— Като приятел — отвръщам аз и се изненадвам от това колко лесно лъжата се търкулва от езика ми. Та аз почти сама започвам да вярвам в нея, въпреки пресния спомен за устата на Сьорен, долепена до моята. — Естествено е момче, което обмисля брак с момиче, да търси приятелството на най-близката й приятелка. Когато говорим, то винаги е за теб.
Тя леко се усмихва и прехапва устни.
— Искам да бъда принцеса — заявява тя почти срамежливо. Чудя се дали всъщност досега някога е изричала тези думи на глас.
— Ти ще бъдеш страхотна — уверявам я аз. И отново чувам думите на императрицата: единственото, което се изисква от една принцеса, е да бъде красива.
Тя се умълчава за миг.
— И когато стана императрица, на теб никога повече няма да ти се налага да носиш отново тази ужасна корона.
Думите й ме изненадват. От инцидента с бойните краски тя никога не е споменавала короната от пепел, нито дори я е поглеждала. Мислех си, че просто е свикнала с нея и е престанала да я забелязва. Отново съм я подценила.
— Крес — започвам аз, но тя ме прекъсва.
— Когато стана императрица, аз ще променя всичко, Тора. Начинът, по който той те третира, не е честен. Сигурна съм, че и принцът мисли така. Това разбива сърцето ми, нали знаеш. — Тя ми хвърля една толкова тъжна усмивка, че за момент забравям, че аз съм тази, която тя съжалява, а не обратното. — Ще се омъжа за принца, а после ще се погрижа за теб. Ще ти намеря красив съпруг и ние ще отгледаме децата си заедно, както и планирахме. Те ще бъдат най-добри приятели, знам го. Точно като нас. Сестри по сърце.
В гърлото ми се втвърдява буца. Ако оставя живота си в ръцете на Кресцентия, тя ще го оформи в нещо хубаво за мен, нещо просто и лесно. И защо да не й позволя? В този живот Крес бе единственият ми истински приятел. Тя се е грижила за мен повече от Блейз, Артемизия или дори Херон. Те не са сторили нищо, с което да заслужат лоялността ми, но Крес го е направила. Тя ми спаси живота. Тя ме е връщала обратно от ръба десетки пъти. Защитавала ме е по всякакъв начин. Тя е истинското ми спасение в този кошмар. Как мога въобще дори да си помисля да я предам заради тях?
Но не го и правя. Тук не става въпрос нито за тях, нито за мен. Става дума за Астрея и за двадесетте хиляди мои хора, които са гладни, бити и очакват.
— Сестри по сърце — повтарям аз, усещайки тежестта на този обет. Това не е някакво празно обещание. То е обещание не просто да обичаш друг човек, но и да му се доверяваш. Блейз беше прав, когато каза, че не му се доверявам напълно. Аз вярвам, че ние искаме същите неща. Убедена съм, че той ще пожертва живота си, за да ме защити. Но също така вярвам, че това е лоялност от втора ръка, филтрирана през Ампелио. Тя е разредена, обвързана с дълг, а не по избор. След като се целунахме, аз си помислих, че той може би има чувства към мен — като към човек, а не като към символ, — но все още мога да усетя ръцете му около китките ми, държащи ме настрани, както и странното му поведение, когато не искаше да ме погледне в очите. За него аз съм дълг и това е всичко. Не мога да му се доверя повече, отколкото той може да се довери на мен.
Но на Кресцентия й вярвам. Нейната обич към мен не е породена от чувство за дълг. Това не е обич между кралица и поданик — от чувство, което е сложен набор от изпитания и балансиране. Нашето приятелство беше избор. Такъв, който бих направила отново и отново, без значение какви ще са последствията.
Сенките ни гледат, знам, но не ни чуват.
— Крес — започвам аз, забавяйки стъпките си.
Тя спира до мен, а светлите й вежди се извиват очаквателно. Усмивката й е вглъбена. Сърцето ми бие силно в гърдите. Думите се стрелват напред и част от мен знае, че трябва да ги задържа, но друга част от мен не знае защо. Защо да държа нещо в тайна от Крес, когато тя винаги е била искрена с мен? Ние сме сестри по сърце. Тя самата го каза. Тя сигурно ме обича достатъчно силно, за да ме постави на първо място.