— Ние бихме могли да променим нещата. Не само за мен, но също така и за останалите.
Челото й се набръчква тревожно.
— Останалите? Кои? — интересува се тя. Една несигурна усмивка се опитва да се появи на устните й, все едно си мисли, че й разказвам шега, която все още не може да разбере.
Сега мога да спра, но същевременно усещам, че не мога. Спомням си за отровата под леглото си, за нетърпението на моите Сенки. Но аз и преди това успях да променя мнението им — относно вектурианците. Ще мога да им повлияя и сега. Крес е дъщеря на тейна и това я прави идеалната мишена, но това би могло също така да я превърне в още по-безценен актив. Аз мога да им продам тази идея и да я спася.
— Астрейците — обяснявам й аз. — Слугите.
Усмивката й остава за миг призрак на тази от преди малко, преди да избледнее до нищо.
— Това няма как да се промени — изрича тихо тя.
Това е предупреждение. Аз го пренебрегвам. Пресягам се със свободната си ръка, за да хвана нейната. Тя не я отдръпва, но ръката й остава безжизнена в моята.
— Но бихме могли — настоявам аз. — Императорът е жесток човек. Ти много добре знаеш това.
— Той е император. Той може да бъде точно толкова жесток, колкото си иска — отвръща тя, а гласът й се разтреперва.
Смътно осъзнавам колко здраво стискам ръката й, но тя не трепва. Не се и опитва да си я отдръпне.
— Ако можеш да станеш императрица. Ако… ако можеш да се омъжиш за Сьорен. Вие бихте могли да промените нещата.
— Това е измяна — прошепва тя. — Престани, Тора!
Отварям уста, за да се аргументирам и да й обясня, че изобщо не съм Тора, но преди да мога да проговоря, нещо привлича погледа ми към един от високите прозорци над рамото на Крес. Виждам бледа фигура в сива рокля. Виждам как, докато пада надолу, русата й коса я следва, подобно опашката на комета. Чувам писък, който отеква в костите ми, и завършва с ужасяващо тупване откъм другата страна на градината.
И моята чаша, и тази на Кресцентия падат от ръцете ни и се счупват върху камъните. Ние се затичваме към тялото, но аз знам, че ще е твърде късно. Няма начин да оцелееш след подобно падане.
Около нея бързо се събира кръв, която е в остър контраст със сивото на роклята й, сивото на камъните, сивото на кожата й. Тялото й е пречупено, крайниците й са изкривени в неестествено положение — като марионетка, чиито конци са били срязани.
Интуитивно аз много добре знам кой е това, но когато успявам да фокусирам лицето й, шокът ме разтърсва до дъното на душата ми. Толкова съм вцепенена, че едва чувам паническите викове на Кресцентия до мен. Не съм усетила как от страх ме е сграбчила за ръката, напълно забравила за предишната ни дискусия. Сякаш аз мога да я защитя от трупа на императрицата.
Отблъсквам я от себе си и прикляквам до тялото, протягайки ръка, за да докосна бузата на императрицата. Дори и докато беше жива, кожата й беше студена, но сега, когато е наистина мъртва, е съвсем различно. Очите й са вперени надалеч, гледат в нищото и съзират още по-малко. Аз ги затварям, макар да съм сигурна, че те ще ме преследват в кошмарите ми.
Накрая обаче това, което ме изумява, са устните й — сухи, все още обвити в пепел от целувката й върху челото ми, напомняща за целувка от обич. Сега тя се усмихва по-широко, отколкото някога съм я виждала, докато беше жива. И тази усмивка е същата като на Сьорен.
— Тора! — Кресцентия разтърсва рамото ми. — Погледни нагоре!
От прозореца, от който падна императрицата, една фигура ни гледа. Твърде тъмно е, за да се разпознае лицето му, но златната му корона блести на ранната утринна слънчева светлина.
СКРЪБ
ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ СЕДМИЦИ КРЕСЦЕНТИЯ и аз не говорим за това, което видяхме — нито на някой друг, нито дори помежду си. Не обсъждаме и предхождащия трагедията разговор и аз започвам да се чудя дали това не е бил някакъв вид преиначен кошмар. Само че това не е възможно, тъй като всяка сутрин се събуждам и императрицата наистина е мъртва.
Само секунди по-късно стражите дойдоха да ни разпитат, но ние не споменахме императора. И двете сме достатъчно по-умни да не го правим. Из двора се шушукаше, че императрицата най-после се е поддала на лудостта си и е скочила — нещо, за което мнозина си мислеха в продължение на години, а други бяха достатъчно глупави, че дори да заложат на него.
Чух, че императорът бил направил печеливш залог, но това е само слух от тези, в които е доста лесно да се повярва.