Погребението беше малко и на него аз не бях поканена за разлика от Крес. Тя ме посети след това и ми разказа как тялото на императрицата било изложено — чисто, но толкова почупено, колкото когато я намерихме. Крес сподели, че императорът седял в задната част на параклиса и си тръгнал доста бързо, без да изнесе обичайната в подобни случаи реч.
Каловаксийската традиция повелява онези, които са в траур, да подстрижат косата си, но той все още носи своята дълга — като воин, — макар да са минали десетилетия, откакто за последно е бил в битка.
Опитвам се да доловя някаква горчивина в гласа й, някакъв намек, че нещата, за които говорихме преди случилото се, са останали в съзнанието й, но тя като че ли ги е забравила напълно. Това може и да е нещо хубаво. Може пък аз да се проявих като пълна глупачка в желанието си да се доверя на Крес. Не заради това коя е тя, а предимно заради начина, по който е възпитана. Това е единственият свят, който тя познава, и макар за мен той да е кошмарен, това е свят, в който тя си е у дома. Предполагам, че е лесно да се чувстваш така, когато се намираш на върха. Лесно е да не мислиш за онези, върху чиито гръбнаци стоиш, за да се задържиш там.
Блейз се опитва да ме разпитва за случилото се в градината, но въпреки че вече не мога да му се правя на сърдита, все още не съм готова да говоря с него. Ако го направя, всичко ще се излее от мен като потоп — предупреждението на императрицата, похотливите погледи от страна на императора, моите чувства към Сьорен, недовършената ми изповед пред Крес. По-добре ще е той да не знае нищо за тези неща. Блейз ме предпазва по неговия си начин, а аз го защитавам по моя си.
Ние се щипем, щипем и щипем, но същевременно с това се и преструваме, че не забелязваме, когато другият трепва.
Няма вести от императора, въпреки че очаквам нещо да се случи — някаква нова игра, чиито правила ще трябва да съм научила, преди той да започне да мами. Без значение колко пъти се къпя и колко усърдно изтърквам кожата си с гъби и масла, аз все не мога да изтрия усещането за ръцете му върху мен. Понякога, непосредствено преди да се унеса в сънищата си, аз изведнъж се събуждам, убедена, че отново усещам киселия му дъх.
Един ден, когато се събуждам, бутилката с Енкатрио отново е под възглавницата ми и аз знам, че Артемизия я е поставила там. Тя започва да става неспокойна, но очевидно е единствената, която не успява да прикрие чувствата си. Усещам, че Блейз и дори Херон също губят търпение с мен.
Нямам нови вести от Сьорен, макар че той трябваше да се прибере преди седмица. И докато от една страна знам, че това е нещо хубаво, тъй като означава, че на Вектурианските острови все още се бият, не мога да не тъгувам за него. Той е на един океан разстояние оттук, без да може да скърби, неспособен да каже последно сбогом на майка си — разбирам го много повече, отколкото бих искала. Затова му и пиша друго писмо.
Скъпи Сьорен,
Убедена съм вече, че вестите за кончината на майка ти са стигнали до теб и много ми се иска да можех да бъда там с теб, за да ти дам каквато утеха е възможна. Майка ти беше добра жена и много по-силна, отколкото повечето хора смятаха. Ние с нея говорихме няколко минути в онази вечер и тя ми каза колко се гордее с теб и с човека, в който си се превърнал. Знам, че това не е много, но се надявам поне да ти донесе малка утеха. Тя те обичаше силно, Сьорен.
Ако това писмо бъде открито, аз съм убедена, че императорът ще ме накаже тежко за това, което ти пиша, но мисля, че трябва да го чуеш.
Моята майка беше убита преди десет години и много би ми се искало да ти кажа, че с течение на времето ще ти стане по-лесно, но това няма да е самата истина. Не мисля, че някога ще мога да свикна да дишам в свят, в който майка ми вече я няма. Не мисля, че някога вече ще затворя очи през нощта, без да я видя как умира отново. Не мисля, че някога ще спра да искам да се обърна към нея, когато имам нужда от съвет, или пък имам въпроси. Не мисля, че някога ще спра да се чувствам така, сякаш част от мен липсва.
Първо, няма да повярваш. Ще ти се налага често да си припомняш, че нея я няма. И макар много добре да знаеш това, част от теб все още ще очаква да я види на посрещането на кораба ти, когато се завърнеш у дома.
Но тя няма да бъде там и аз много съжалявам за това. После ще скърбиш. Ще се нуждаеш от всичко, което имаш, за да станеш от леглото сутрин и да продължиш с живота си, но ти ще го направиш, защото просто си от този тип хора. В момента от теб зависят хиляди мъже, а ти си прекалено добър водач, за да позволиш това да те разсипе.