След това — или може би по-рано — ще станеш гневен. Ще се ядосваш на боговете, че са ти я отнели, ще се ядосваш на баща ти и на двора, че поначало са я докарали до лудост. Може дори да се разсърдиш и на мен, че станах свидетел на смъртта й, но не можах да я спра. Всичко е наред, ако се чувстваш така. Разбирам те.
Ако има друга стъпка след яростта, то аз още не съм я открила.
Твоя
Тора
За момент обмислям дали да не му разкажа какво видях. Той дали ще ми повярва? Бих ли могла действително да го обърна срещу баща му, срещу страната му? Не. Сьорен може и да се почувства засегнат от императора, но той е каловаксиец до мозъка на костите си. Именно това го накара да влезе в битка сега, със страна, която според него не би могла да се защити. Тази жажда за война е толкова важна част от него, колкото за мен е нуждата да спася Астрея. Любовта няма да го промени, а и аз не мога също да й позволя да ме промени.
Една сутрин Кресцентия ми изпраща покана да се срещна с нея на кафе и тъй като аз мога да усетя как другите гледат, скривам флакона Енкатрио в джоба на сивата си брокатена траурна рокля. Те най-вероятно ме виждат как го правя, но не ми дават никакъв знак, предупреждение или насърчение. Дори Артемизия остава милостиво мълчалива. Вероятно знаят, че това е празен жест, и аз няма да го направя в действителност.
Облекчена съм, че именно Елпис идва да ме придружи, макар че може да си кажем много малко неща, докато вървим по претъпканите дворцови коридори. Достатъчно е дори само един човек да каже на императора, че аз съм си позволила да говоря с нея, и ние и двете ще бъдем наказани. Съмнявам се Елпис да оцелее след подобно наказание, а що се отнася до мен, той ще се погрижи да не умра. Има нужда да съм жива. Сега повече отвсякога.
И все пак това, че тя е наблизо, ми помага да се фокусирам. Елпис е причината, поради която правя всичко това. Поради която играя игра. Трудно ми е да си представя, че мога да спечеля играта, заради която нося в джоба си флакон с отрова, предназначен за най-близката ми приятелка. Елпис е олицетворение на всички останали хора, които са били поробени, откакто се помнят. Всички, които са оковани, бити и гладни, но все още имат силата да мечтаят за един по-добър свят. Аз ще го построя, но не с цената на костите на невинни.
Свиваме по един празен коридор, който води към източното крило на двореца. Все още е твърде рисковано да говорим, но щом като Елпис се уверява, че сме сами, тя ме сграбчва за ръката. Пръстите й са само кожа и кости и през мен преминава поредната вълна на вина. Снощи ядох пет блюда, а кога ли е бил последният път, когато тя е яла нещо повече от купа бульон?
Тя притиска нещо към дланта ми, преди отново да отдръпне ръката си. Поглеждам и виждам малко, смачкано цвете, направено от парченца розова коприна. Разпознавам го — то е от една рокля на Крес. Всяко венчелистче е било старателно срязано и подредено около единична перла, не по-голяма от луничка. Споменът се процежда през пръстите ми като дим.
— Честита Белсимера, Ваше Височество! — промърморва тя, а широката й усмивка е една от първите, които виждам върху лицето й.
Затварям длан над цветето и го пъхам в джоба си — да не го гледам. Заедно с майка ми правехме по десетки копринени цветя за Белсимера за най-близките ни хора, а тя събираше шивачки, които да направят още стотици, така че да има достатъчно за всички пазители и целия персонал на двореца.
Белсимера — рожденият ден на Белсимия, богинята на любовта и красотата. Майка ми разказваше историята за богинята на земята Глейди, която ненавиждала есента, защото цветята й умирали, а дърветата й оставали голи. Тя скърбяла за загубата на цвят в света, за загубата на красота.
Една година, когато сезоните се сменили и Глейди изпаднала в меланхолия, богинята на водата, Сюта, решила да я развесели и изработила за своята приятелка сто цветчета от коприна. Когато Глейди ги видяла, толкова се развълнувала от красотата на цветята и от проявата на любов, че заплакала със сълзи от радост. Една от сълзите капнала върху копринените цветя и от този цвят се родила Белсимия.
За да отпразнуваме Белсимия и дълбокото приятелство, което я създало, ние създавахме копринени цветя и ги дарявахме на приятели и любими през целия ден. Вечерта в столицата имаше празник с танци, сладкиши и копринени цветя навсякъде.
— Благодаря ти, Елпис — казвам на младото момиче. Как тя се е сетила за Белсимера, а аз бях забравила? Най-вероятно е била само на три, когато каловаксийците са дошли. — Съжалявам, аз не… — Гласът ми секва и аз хапя устни. — Бях забравила.