Очите й тържествуват.
— Знам, Ваше Височество. Ние все още празнуваме в робския квартал, но ни се налага да го правим много тайно. Ако някой знаеше… — Тя поклаща глава. — Майка ми ме научи да ги правя тази година и аз исках да ви дам едно. Ще го пазите скрито, нали?
— Разбира се — отвръщам аз. — Благодаря ти.
Обръщам се, за да тръгна отново по коридора, но Елпис докосва ръката ми, за да ме спре.
— Искам да направя нещо — шепне тя.
— Елпис… — Започвам аз, но тя ме прекъсва.
— Каквото и да е, моля ви — умолява ме тя. — Аз мога да помогна, ако ми позволите.
Тъмните й очи — сериозни и искрени — лесно те карат да забравиш, че е само на тринадесет години. В старата Астрея тя все още щеше да бъде смятана за дете.
— Искам да се пазиш — отвръщам й нежно аз.
— Но…
— Времето наближава — промълвявам на астрейски и хвърлям поглед надолу по коридора, за да се уверя, че няма хора, които да подслушват. — Имам нужда от търпението ти.
Тя прехапва устни и пуска ръката ми.
— Просто искам да помогна — казва тя и звучи още по-малка, отколкото е в действителност.
Отчаянието в гласа й се запечатва в сърцето ми.
— Ти го правиш — уверявам я аз. — Вече си направила толкова много.
Тъмните й очи се стрелкат към моите, търсейки някакъв знак, че я заблуждавам. Най-накрая тя леко накланя глава.
— Благодаря ви, Ваше Височество! — завършва тя.
Тя не изрича титлата по същия начин, както го правят другите. Не очаква нищо в замяна. Поверила е доверието си в ръцете ми и то е нещо ужасно крехко. Няма да го счупя.
ЗАПЛАХА
КАФЕТО Е СЕРВИРАНО ВЪРХУ ЕДНА от масите от ковано желязо в обществения слънчев павилион. Раирани виолетови тенти от коприна висят над голямата веранда и плющят на вятъра, докато златни свещи, поддържани от камъните Хаза, насипани в Стойките, хвърлят светлина и топлина на всяка маса. Макар зимата да приближава бързо и слънцето да се превръща във все по-рядка гледка, наоколо е все още оживено от присъствието на царедворците. Ако не друго, то смъртта на императрицата оживи двора. Той се пука по шевовете от нови клюки: за кого ще се ожени сега императорът. Всяко знатно семейство има по една дъщеря, която е готово да жертва срещу получаването на допълнително благоразположение.
Вече мога да преброя дванайсет кандидатки — някои по-млади от мен, и всяка в рокля, разкриваща твърде много за настоящото състояние на времето. Те зъзнат в коприните си и отпиват кафе с треперещи ръце, заобиколени от суетящи се край тях членове на семейството, очаквайки появата на императора.
— Бедните момичета — измърморва Крес, едва вдигайки поглед от стихосбирката си, с паче перо в ръка. — Всичкото това суетене за нищо. Баща ми казва, че императорът вече си е набелязал булка.
Замръзвам насред глътката, а стомахът ми се изпълва със страх.
— Предполагам, че си чула за кого става въпрос? — питам аз.
Тя се смръщва и драска нещо.
— Не, не иска да ми каже. Той като че ли смята, че не може да ми довери тайните си.
Насилвам се да се засмея.
— Е, може и да е прав, нали? — дразня я аз.
Очаквам и тя да се засмее, но когато ме поглежда, очите й са мрачни.
— Аз мога да пазя тайни, Тора.
Думите са безобидни, но усещам тежестта им: въпреки че Кресцентия отхвърли моя опит да й се доверя преди време, тя не ме издаде на императора. Това, което й споделих в градината, е равносилно на измяна и тя можеше да го използва, за да си осигури короната. Само че тя не го направи и това определено означава нещо.
— Разбира се, че можеш — тихо потвърждавам и аз. — Ти си ми сестра по сърце, Крес. Аз бих ти поверила и живота си.
Флаконът с отровата е топъл до кожата ми.
Тя кимва и се връща към поемата си.
— Чабър — произнася тя, докато върти пачето перо и размишлява. — Ти мислиш ли, че това е свързано с ориамичната дума Чабор? Сграбчва с нокти?
— Не знам — признавам аз. — Прочети превода на глас.
Тя прехапва долната си устна за момент.
— В долината на Гредейн — това е Подземният свят — моят любим ме чака, все още в прегръдката на Смъртта, сграбчила го с нокти. Не. Това не може да е правилно, нали?
Опитвам се да отговоря, но единственото, което виждам, е отпуснатото посивяло тяло на Крес, сграбчено от ноктите на гигантска птица.
— Освен това, не виждам какво значение има това — продължава тя, като ме изтръгва от мислите ми и записва нещо в книгата си. — Не върви момичето — което и да е то — да каже „не“, нали?