Отнема ми известно време, за да осъзная, че тя вече не говори за поемата, нито пък намеква за моята измяна. Вече сме се върнали обратно на императора.
— Едва ли ще може да откаже — посочвам аз и това ми коства предупредителен поглед от страна на Крес.
— Не я жали много, Тора — отвръща тя. — Мисля, че бих могла да се примиря с императора, ако той върви с короната.
Императрица Анке може и да не е съгласна с теб, приисква ми се да й кажа, но се сдържам. Крес и аз имаме мълчаливо споразумение да не споменаваме онова, което видяхме онази нощ, и аз нямам намерение да го разваля. И все пак ми се иска да споделя с някого онова, което императрицата ми каза, преди да умре — преди да бъде убита. А най-вече искам да говоря за тях с Крес. С моята приятелка.
Ала все още чувам как гласът й шепне в ума ми.
— Това е измяна. Престани, Тора!
И дори не знам дали мога да й се ядосвам заради това. Аз я помолих да избере между мен и страната си — да не говорим за баща й. Трябваше да знам какво ще избере тя. Все пак знам какво избирам аз.
Отровата започва да ми натежава в джоба повече от всеки друг път.
— И — продължава Крес, без да вдига поглед от поемата си. — Той ще бъде доста по-добра партия, отколкото би могла да очакваш.
Замръзвам с чашата ми на половината път до устните ми. С треперещи ръце я поставям обратно в чинийката.
— Какво ми каза току-що? — питам я аз.
Тя повдига незаинтересовано едното си рамо.
— Има смисъл, нали? — продължава тя. — Дочух шушукания за бунтовете. За това как все още има държави, които отказват да признаят претенциите на императора върху Астрея. А и винаги съм се питала защо той те остави жива.
Тя изрича всичко това толкова спокойно, с очи все още вперени в стихотворението й. Но това не е, защото не я е грижа. Прави го, защото се страхува да ме погледне.
— А и, естествено, смъртта на императрицата трябва да е потвърдила подозренията ти — отговарям аз, като поддържам небрежния й тон. Сякаш обсъждаме плановете за вечеря вместо за убийство.
Тя потреперва, когато чува това, но за толкова кратко, че аз почти го пропускам. След като си поема дъх, тя най-накрая поглежда нагоре към мен и оставя перото върху масата.
— Това ще бъде за твое добро, Тора — уверено казва тя. — Ти ще бъдеш императрица. Ще имаш власт.
— Както императрица Анке ли? — питам я аз. — Каза, че съм ти сестра по сърце. Това ли искаш за мен? Да свърша като нея?
Този път потрепването й е по-видимо, а сивите й очи се стрелкат в различни посоки. Тя въздъхва.
— По-добре така, отколкото като предател под сабята на палача — изрича тя тихо.
Усещам отровата в тези думи като шамар. Преглъщам.
— Не знам за какво говориш, Крес — изричам аз, но знам, че това не я заблуждава. Както и да се преструва, Крес не е глупачка.
— Не ме обиждай! — казва тя, облягайки се назад в стола си. Тя се пресяга към джоба си и изважда сгънат лист хартия. Печатът е счупен, но преди да сторят това, е представлявал дракон.
— Откъде взе това? — питам аз.
Тя не ми обръща внимание и бавно отваря писмото.
— Скъпа Тора — зачита тя, а гласът й е равен и лишен от емоция. — Не мога да намеря думите, с които да опиша колко щастлив ме направи писмото ти. Знам, че не се изразих толкова ясно в моето последно писмо, макар да съм сигурен, че ти би могла да го предположиш, но моето сърце също ти принадлежи.
В своето писмо ти казваш, че би искала да има начин да сме заедно, без да ни се налага да се крием. Аз искам същото. Искам да кажа на всички. Искам да се хваля с писмата ти по същия начин, по който хората ми се хвалят с писмата, които им изпращат техните любими. Искам свят, в който за нас има бъдеще, което не се състои в промъкване през тъмни тунели (колкото и приятно да е това промъкване). Но си мисля, че повече от всичко друго бих искал да живея в един по-добър свят от този, изграден от баща ми. Надявам се, че някой ден, когато съм император, аз ще мога да създам този свят. И се надявам, че когато го направя, ти ще бъдеш до мен. Тя отново поглежда към мен, докато сгъва писмото. — Има още, разбира се. Малко за действията на кораба му, за това как върви битката — болезнено скучно в действителност, макар да предполагам, че именно това е частта, от която се интересуваш.
Не мога да кажа нищо и само гледам, докато тя прибира писмото. Сигурно е пристигнало наскоро. Предполагах, че той е бил твърде зает с битките, за да ми отговори, но Крес най-вероятно го е намерила под изтривалката на вратата ми.
— Не е каквото си мислиш — успявам да изрека най-сетне аз, макар думите ми да звучат абсурдно и невярно.