— Мисля си, че ме излъга, Тора — казва тихо тя. — Мисля си, че си се преструвала. Съблазнявала си принца, защото поради някаква абсурдна причина си повярвала, че той действително ще се омъжи се за теб. Какъв е планът след това? Ще убиеш императора ли? Ще освободиш страната си? Ти открадна от моите божествени камъни, затова предполагам, че работиш и с други. Греша ли?
Да — иска ми се да кажа. — Но не и за това, което наистина има значение.
Тя явно приема мълчанието ми за „не“, защото продължава:
— Разбирам те, Тора — гласът й се е смекчил и е станал почти мил. Напомня ми за начина, по който тейна говореше с мен, след като уби майка ми и ме попита дали съм гладна или жадна, а кръвта й все още бе мокра по ръцете му. — Напълно съм съгласна, че животът ти се е развил несправедливо. Начинът, по който се отнася с теб, също е несправедлив. Но това не е начинът, по който да оправиш нещата.
Искам да изкрещя, че въобще не става дума за мен и че несправедливостта в моя живот не е нищо в сравнение с тази в живота на останалите астрейци в града, тези в мините и онези, които избягаха, за да станат граждани от трета класа в други страни.
Поемам си дъх и се насилвам да я погледна, да принудя гласа си да остане спокоен и равен вместо да й закрещя така, както ми се иска.
— Как да го оправя тогава?
Усмивката й е истинска и издава облекчение. Тя се пресяга през масата, за да хване ръцете ми в своите.
— Прави това, което се очаква от теб — изрича тя мило, сякаш това е нещо просто. За Крес може и да е. Тя винаги е вършила онова, което се очаква от нея, и заради това ще си получи принца. Но ние не сме еднакви. Живеем в два различни свята. — Даваш на императора това, което иска. Оставаш жива, докато мога да те спасявам.
Преглъщам отново жлъчния сок, който се надига в гърлото ми. Тя ми мисли доброто, което прави всичко още по-трудно.
— Ще му кажеш ли? — интересувам се аз.
На нея не й е нужно да пита кого имам предвид.
Тя дърпа ръцете си назад и се прокашля.
— Не виждам защо е нужно той да знае. Залитнала си, но това можеше да се очаква. А и няма нанесени никакви реални поражения, нали? — заключава тя, сякаш съм счупила нещо от порцелан, а не съм планирала измяна.
— Не — потвърждавам аз.
Тя кима и притиска умислено устните си. След секунда се усмихва, но усмивката й е толкова остра, че може да среже стомана.
— Е, тогава предполагам, че мога да го запазя за себе си, но при положение че всичко приключи. — Тя млъква и отпива от кафето си. В момента играе игра, в която държи всичките карти, и тя го знае много добре. Навярно претегля колко ще спечели от победата си. — И ще трябва също така да приключиш и с принца. Императорът ще уреди сватбата ни, когато Сьорен се завърне, и аз не бих искала той да откаже само заради твоята измама.
Аз кимам бавно.
— Разбира се.
— А другите? Тези, на които си дала камъните ми? — интересува се тя.
— Те заминаха — отвръщам аз. Става все по-лесно да лъжа Крес. Този път дори стомахът ми не се свива. Знам обаче, че трябва да я убедя, за да запазя останалите в безопасност, затова продължавам. — Осъзнаха, че каузата е безнадеждна, когато проучиха нещата. След като им дадох камъните, си тръгнаха. Казаха, че ще ги заменят за пътуване с кораб до Грейния. Предложиха да ме отведат с тях, но аз… Аз не можах.
Устните на Крес се извиват в усмивка.
— Радвам се, че не си тръгнала — уверява ме тя. — На мен щеше да ми липсваш. — Тя вдига перото си и отваря книгата, преди отново да върне погледа си върху мен. Поколебава се за секунда. — Това е най-доброто за теб, Тора. В противен случай той ще те убие. И ти знаеш това.
Думите полепват по гърлото ми, но аз ги принуждавам да излязат.
— Знам.
Кресцентия се усмихва и се връща отново към поемата си. Умът й отново е спокоен, а единствената гънка в живота й — изгладена. За нея всичко е просто. Като игрите на шах, които играят с баща й. Тя ме докара до шах и мат, така че играта приключи. Свърши. Тя победи.
Съсредоточавам се върху свещта помежду ни. Постоянният танц на пламъка, който се свива и расте със същото темпо, с което нараства и сърдечният ми ритъм. Наблюдавам го, докато той се забавя, и над мен се разпростира странно спокойствие. Не би следвало да съм спокойна. Би следвало да искам да беснея, да крещя, да я ударя през красивото й лице, да я прегърна, да поискам прошка и да я помоля да избере мен пред тях.
Не би трябвало да съм спокойна, но това е реалността. Сега пред мен вече има само един път и аз мога да го видя ясно очертан. Това е ужасен път, който аз мразя. Никога няма да си простя, че ще тръгна по него. А и няма да бъда същата, когато изляза от другата му страна.