Но това е единственият път, по който мога да поема.
Крес поглежда нагоре с още една мисъл върху устните си, но в този момент вижда нещо над рамото ми и се изстрелва на крака. Със секунда закъснение осъзнавам, че всички наоколо също са се изправили и бързам да ги последвам, макар стомахът ми да се свива. При положение че императрицата е мъртва, а Сьорен все още плава в морето, има само един човек, чието присъствие причинява такава бъркотия.
В мига, преди да направя реверанс, виждам императора да стои край двойната входна врата. Облечен е в костюм от кадифе със златни копчета, които изпъкват под натиска на закръгленото му шкембе. И сякаш това само по себе си не е достатъчно гадно — до него е и тейнът. А това може да означава само едно.
Естествено, те идват към нас. Лицето на тейна е с каменно изражение, както винаги, но очите на императора блестят с онова злонамерено веселие, което ме преследва в кошмарите ми. Вече се боря да не затреперя под тежестта на погледа му.
Скоро, напомням си аз. Скоро вече няма да има защо да се страхувам от когото и да е, и от двамата. Скоро те никога повече няма да могат отново да ме докоснат. Но това скоро не е сега. Сега те все още могат да ме наранят. Сега все още трябва да играя на игричките на императора.
Аз ще го правя щастлив, а той ще ме пази в безопасност.
Очите ми отново намират свещта, защото е доста по-лесно да се гледа в нея, отколкото в тях. Макар сърдечният ми ритъм да се ускорява, трептенето на свещта все още е в хармония с него.
— Лейди Кресцентия! Лейди Тора! — поздравява императорът, без да ми дава друг избор, освен да погледна към него.
Наближава следващият му ход — последната му игра, — но за първи път аз съм с една стъпка пред него и ще използвам това в моя полза.
В съзнанието ми Тора е свито кълбо от паника и страх. Тя си спомня ръцете му, спомня си камшика, спомня си отвратителната му усмивка, когато я нарече добро момиче. Но аз няма да се страхувам, защото в джоба си имам флакон с най-смъртоносната отрова, известна на човек, и мога да сложа край на живота му дори само и с половината от нея.
— Ваше Височество! Тейне! — изричам аз, запазвайки гласа си тих и спокоен. Аз съм едно обикновено момиче, което си мисли само обикновени неща. Аз ще ги правя щастливи, а те ще ме пазят в безопасност, докато не ги превърна в пепел. — Толкова е прекрасно да ви видя и двамата. Няма ли да се присъедините към нас за по едно кафе? — питам аз и посочвам към масата. Като че ли имам каквато и да е дума по въпроса.
Погледът на императора се насочва към Кресцентия.
— Всъщност, лейди Кресцентия, ако нямате нищо напротив, бих искал да обменя няколко думи насаме с лейди Тора — изрича той и въпреки че думите са достатъчно учтиви, те прозвучават като твърда команда. Крес вероятно също я долавя, защото се поколебава само за миг, очите й ме намират и в тях има предупреждение, от което нямам нужда.
— Крес! — подканя я баща й. Той й подава ръка и след един последен поглед към мен, тя хваща ръката му и го оставя да я отведе.
Императорът заема мястото й, а аз сядам отново на моето, като се опитвам да успокоя препускащия си сърдечен ритъм. Свещта все още съвпада с него, макар един бърз поглед към свещите по другите маси да ми показва, че те са спокойни и неподвижни. Само моят пламък е променлив и аз идея си нямам защо това е така. Не и сега, когато императорът се взира в мен по начина, по който го прави. Болезнено усещам погледите и шушукането на останалите придворни. Отърсвам се от тях и се съсредоточавам върху императора, върху каната с кафе помежду ни и флакона в джоба ми. Дори и да става въпрос само за императора, Блейз и останалите ще го нарекат успех. Може би дори бих могла да изчезна, преди Крес да разбере, преди да разкаже всичко на баща си и преди да ме арестуват. Но дори и да бъда убита заради това, то ще си заслужава. Майка ми и Ампелио ще ме поздравят с гордост от Отвъдното.
Приплъзвам флакона от джоба си към дългия ръкав на роклята си, така че гърлото със запушалката да е застопорено между кожата на китката ми и маншета.
— Кафе, Ваше Височество? — предлагам аз с любезна усмивка, като повдигам каната. Ако просто се престоря, че се почесвам по китката, ще мога да отворя гърлото и да изсипа отровата, без никой да забележи…
Но той сбърчва нос.
— Така и не успях да развия слабост към това нещо — информира ме той и махва пренебрежително с ръка.
В гърдите ми се надига чувство на раздразнение, но аз го потискам. Толкова съм близо, но все пак не мога да му го навра в гърлото.