— Много добре — съгласявам се аз и оставям каната върху масата. — Какво бих могла да направя за вас, Ваше Височество?
Макар да ми се гади, поглеждам към него през миглите си и призовавам най-сладката си усмивка. Трябва да му дам това, което иска, за да мога да му изтръгна всичко, когато най-малко го подозира. Това е ролята, която трябва да изиграя, за да оцелея и да успея. И аз ще я изпълня, дори ако след това се намразя заради нея.
Усмивката му се разширява и той се обляга назад в стола, който проскърцва под тежестта му.
— Тейнът и аз обсъждахме твоето бъдеще, Принцесо на пепелта, та си помислих, че може би и ти би искала да изкажеш мнението си по въпроса.
Налага ми се да задуша пристъпа на смях. Той вече е планирал бъдещето ми и каквото и да кажа, то няма да го промени. Това е илюзия за избор. Точно като онзи, който ми предостави, когато поиска от мен да убия Ампелио.
— Аз съм убедена, че вие знаете какво е най-добро за мен, Ваше Височество — лаская го аз. — Дотук бяхте толкова мил към мен. Трябва да знаете колко благодарна съм ви за това.
Ръката му се плъзга през масата към моята и аз се насилвам да не си я издърпам обратно. Оставям го да постави дебелите си лепкави пръсти върху моите и се правя, че докосването му не ме отвращава. Преструвам се, че го приветствам, дори когато жлъчен сок се надига в гърлото ми.
— Може би ще можеш да ми покажеш точно колко си ми благодарна — промърморва той, навеждайки се към мен.
Не мога да го погледна и затова съм вперила взор в ръката му. Неговият ръкав докосва основата на свещта — на един дъх разстояние от пламъка. Ако наистина контролирам пламъка, без дори да го правя съзнателно, какво ли друго бих могла да сторя? Колко ли трудно би било да накарам една искра да подскочи и да запали ръкава му. Това би изглеждало безобидно и би го накарало да престане да ме докосва.
А аз бих дала всичко, за да престане да ме докосва. Всичко.
Дори възможността си да отидеш в Отвъдното ли? Дори майка си?
Този въпрос ме възпира за момент.
Едно изпукване прорязва въздуха и императорът отхвръква назад и пада на земята — едно туловище, лишено от всякаква грация, а столът под него се оказва разцепен. Скачам на крака заедно с всички останали в павилиона, но докато тяхното внимание е съсредоточено върху императора — някои едва успяват да сдържат кикота си, — аз се оглеждам за моите Сенки, които дебнат в ъглите, и по-специално за Блейз. Теглото на императора само по себе си не е достатъчно, за да се счупи стол от ковано желязо. Не и без малка добавка на магия Глейди.
Въпреки че всички мои Сенки са с вдигнати качулки, аз веднага разбирам къде е Блейз и му се усмихвам леко, преди да се забързам покрай масата към мястото, където императорът лежи като костенурка, обърната по гръб, а лицето му е яркочервено.
— Ваше Височество, добре ли сте? — интересувам се аз.
Двама от стражите му се втурват напред и заедно го вдигат на крака. Сините му очи — същият цвят като тези на Сьорен — оглеждат целия павилион. Никой не смее да се изсмее на глас и мнозина отклоняват погледите си, като се преструват, че изобщо не са видели инцидента. Но той вероятно усеща лъжата. Вероятно знае, че те всички му се подиграват. Избутва стражите от себе си, стиска твърдо челюсти и тръгва към мен. Миризмата на пот и метал е съкрушителна.
— Скоро отново ще говорим, Принцесо на пепелта — заявява той и протяга ръка, за да докосне бузата ми. Сьорен направи същото, когато бяхме на лодката му, но това е толкова по-различно. Това не е докосване от обич, а предявяване на иск, направен пред десетки придворни. Само след час целият град ще разбере за случилото се.
Когато той се обръща, за да си тръгне, и най-сетне отмества тези студени очи от мен, коленете ми почти се огъват и търся опора в ръба на масата, макар да се опитвам да го прикрия. Сега повече отвсякога всички ме гледат и се молят да падна, така че някое от техните момичета да заеме моето място.
Аз съм агне в леговището на лъва и не съм сигурна дали ще мога да оцелея.
БЕЛСИМЕРА
КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ В СТАЯТА си, правя всичко възможно, за да запазя бурята от страх и съмнение, погребана дълбоко в мен. Викове, сълзи и огън дращят по гърлото ми, но аз ги преглъщам всичките надолу, надолу, надолу. Не мога да си позволя да изглеждам слаба. Не и когато моите Сенки ме гледат. Но мен винаги някой ме наблюдава, нали? Винаги очакват нещо от мен, винаги чакат да се подхлъзна.
Със спокойни и премерени стъпки аз се отправям към съда с вода, който седи на масата ми, и потапям ръце в него. Ръцете, които той докосна. Търкам ги, докато не стават червени и студени, но това с нищо не помага. Все още чувствам докосването на императора. Все още усещам опасността той да увисне около врата ми като примка.