В близост до съда има пемза, така че аз решавам да я използвам, като я вкопавам във всяка част на ръцете ми — дланите, горните части, пръстите ми, дори и пространствата помежду им. Това обаче няма никакво значение. Никога няма да е достатъчно. Дори когато кокалчетата ми започват да кървят и водата порозовява. Дори когато кожата ми изгубва сетивността си.
Добро момиче. Ти порасна изключително красива като за дивачка. Би могла да ми покажеш точно колко си ми благодарна.
Един сподавен вик нарушава тишината и аз се оглеждам за източника, преди да осъзная, че идва от мен. Че аз съм тази, която плаче, и че сега, когато това най-сетне се отприщи, просто не мога да го спра. Краката ми поддават и аз падам на пода, събаряйки с мен и легенчето, което наквасва полата на роклята ми с кървава вода.
Не ме интересува. Дори не ми пука, когато вратата се отваря — дори и ако това е Хоа, готова да изтича при императора. Нека го направи. Това е твърде много. Не мога да направя това. Аз не съм кралица. Аз съм уплашено момиче. Не съм достатъчно силна.
Към мен се приближават стъпки и аз поглеждам нагоре. Виждам Артемизия с нейното черно наметало, с разпуснатата по раменете й коса в индиговосиньо и нещо, което може и да е жалост в твърдите й очи.
— Ставай! — приканва ме тя, а гласът й е нежен.
Трябва да я послушам. Не бива да й позволявам да ме види така. Тя и без това вече си мисли, че съм безполезна. Не искам да й доказвам, че е права. Въпреки това не мога да се движа. Не мога нищо друго да правя освен да плача.
Въздишайки силно, тя пада на колене пред мен и се пресяга към кървавите ми ръце, но аз ги отдръпвам назад и ги притискам към стомаха си.
— Аз няма да те нараня! — сопва се тя. — Дай да видя колко зле е положението.
Колебливо, аз й ги подавам и потръпвам, когато тя ги обръща не чак толкова нежно.
— Херон? — извиква тя през рамо към мястото, където в рамките на вратата стои високо момче с пясъчноруса коса — бледо и изглеждащо, като че ли ще повърне. — Малко помощ?
Думите й сякаш запращат енергийна мълния през него и той се отърсва от обзелото го вцепенение, след което идва да седне от другата ми страна. Той се извисява над мен с поне една глава и изглежда поразен. Отгатвам характерните черти на тайнственото момче, което стоеше зад стената през последните няколко месеца — гласът на разума. Откривам ги в мекотата на лешниковите му очи, в несиметричната дъга на устата му.
Той поема едната ми ръка от Артемизия и сам проверява нанесените поражения. Ръката ми потъва в неговата, но усещането е утешително.
— Не е чак толкова зле — установява той след миг. — Мога да го оправя.
Гърлото ми е като прежулено от плач, но не мога да се спра.
— Къде е Блейз? — успявам да попитам между две ридания.
— Решихме, че за него е най-добре да се поразходи и да се успокои след това избухване — обяснява ми Артемизия.
Столът. Падането на императора. Блейз е бил. Кимвам и се опитвам да поема дълбоко въздух, но дишам на пресекулки.
— Не мога… Не мога повече да правя това. — Не съм искала да изрека тези думи, но язовирната стена в мен се е пропукала и нямам никакъв контрол над това, което излиза успоредно със сълзите.
— Тогава недей! — Гласът на Артемизия е много груб.
— Арт! — предупреждава я Херон, но тя не му обръща внимание.
— Предай се! Побъркай се като императрицата! Какво те спира?
Думите й ме изгарят, но поне пресушават сълзите ми.
— Има двадесет хиляди души, които разчитат на мен — прошепвам аз повече на себе си, отколкото на тях. — Ако се откажа…
— Повечето от тях така и няма да разберат разликата — довършва тя. Думите са жестоки, но борбеността е изчезнала от гласа й. Тя звучи толкова уморена, колкото се усещам и аз. — Ти може и да си кралицата, но си само едно момиче. Революцията няма да спре само защото ти ще го сториш. Тя не приключи, когато Ампелио умря, а той бе направил далеч повече от теб. Ако ти умреш, или аз умра, или Херои, или Блейз… Ние всички сме просто парченца. Правим каквото можем, но в крайна сметка всички сме заменими. Дори и ти.
— Тогава защо изобщо да го правим? — питам я аз. Думите ми излизат с горчивина, макар да не искам точно това. Аз просто наистина искам да узная отговора.
Тя дълго време не казва нищо. И точно когато напълно съм се отказала от надеждата да получа отговор, тя проговаря. Гласът й е тих и спокоен и така непривичен за стремителната и гръмогласна Артемизия, която вече познавах.