— Защото така действа и водата. Реката тече, притискайки камъка, макар да знае, че няма да го помръдне. Не е и нужно. След един дълъг период от време ще са минали достатъчно течения и тогава дори най-силният камък ще поддаде. Може да отнеме цял живот или повече, но водата не се отказва.
— Нищо няма да го спре. Аз се опитах… Исках да го отровя и почти го направих, но той е твърде бдителен. Параноичен дори. Не мога да спечеля срещу него.
— Не! — потвърждава тя. — Най-вероятно не можеш.
— Арт! — предупреждава я отново Херон. В ръката, която той държи, усещам иглички, сякаш е изтръпнала.
— Няма да я лъжа — сопва се тя.
— Ние няма да позволим това да се случи — уверява ме Херон. — Веднага щом принцът се върне, ще те изкараме оттук.
— След като го убия, искаш да кажеш. Както и тейна, и Крес.
Ако Блейз беше тук, той най-вероятно щеше да ми каже, че приоритетът ни е моята сигурност. Би започнал да прави планове как всички да напуснем незабавно и аз не съм сигурна дали този път щях да имам куража да му откажа. Но той не е тук.
— Да — отвръща Артемизия и аз почти усещам облекчение от честността й.
Херон пуска ръката ми и взима другата. Кожата отново е мека и чиста, все едно никога не се е разпадала. Той поема другата ръка и започва отново.
— В мините… — продължава Артемизия, привличайки вниманието ми обратно към себе си. Тя не гледа към мен, а вместо това се взира в гравираната плочка и очертава линиите с малкия си пръст. — Аз бързо се научих как да използвам единствения лост, който имах, с един от пазачите. Това… също си беше вид изтезание, но той ми даваше в замяна допълнителни порции и най-лесните смени. Гледаше в другата посока, когато моят малък брат не теглеше както трябва. Аз си казвах… Казвах си, че него го е грижа за мен, че дори може би и мен ме е грижа за него. По-лесно е да лъжеш себе си, нали?
Не, искам да кажа. Това не е същото нещо. Но започвам да си мисля, че може би наистина е така. Какво беше казал Блейз? Че животните в плен заобичват господарите си. Може би това е единственият начин да се оцелее.
Когато тя отново проговаря, нежността е изчезнала.
— Но когато брат ми се побърка заради мините и същият този страж разби главата му в един камък на два метра от мен, аз прозрях истината. — Дишането й се накъсва. — В течение на месеци заспивах до убиеца на брат си и се молех на боговете, които познавах, да ме вземат и мен. — Тя се засмива, но звукът е грозен. — Никога преди не съм се молила. Така и не виждах никаква полза от това. Не вярвах на нищо от това, дори и докато измислях думите. Все още не знам дали вярвам. Единственото, което знам обаче, е, че ставах по-силна и по-силна, докато накрая не придобих волята да прережа гърлото на стража, докато той спеше.
Тъмните й очи проблясват, срещат моите и в тях има някакво разбиране, което никога не съм очаквала от нея.
— Ние не сме определяни от нещата, които правим, за да оцелеем. Не се и извиняваме за тях — тихо продължава тя. — Възможно е да са те пречупили, но затова пък сега си по-остро и смъртоносно оръжие. И е време да удариш.
Когато Артемизия и Херон си тръгват, аз не мога да стоя неподвижно. Само че това не е същата паническа енергия от малко по-рано — в мислите ми има мир, перспектива. Аз виждам ситуацията отново — дистанцирано, все едно се случва на някой друг. Умът ми е зает и затова и ръцете ми копнеят за нещо друго, което да направят.
Отивам до скривалището си в матрака и започвам да тършувам, за да намеря нощницата, съсипана на първата ми среща с Блейз, която сякаш е била преди цял един живот. Платът, който едно време беше бял, сега е сив от мръсотията и пепелта.
Той се разкъсва лесно на ивици, макар те да са кални и оръфани по краищата. Нямаше да са такива, ако ми бе позволено да използвам ножици. Но и така ще стане.
Артемизия и Херон не казват нищо, докато ме гледат как навивам всяка лента в калпава розетка, обвързана с парчета сено от вътрешността на матрака. След няколко минути Блейз влиза в стаята си отвъд стената, без да каже и дума, но аз едва го чувам. Почти не усещам никого от тях. Единственото, което съществува, са пръстите ми, розетките и умът ми, който преценява всеки възможен изход.
Въпреки че знам какво трябва да направя, не мога да не се замисля дали майка ми щеше да направи същия избор в моето положение. Ако най-скъпата й приятелка имаше властта да съсипе страната й и можеше да използва тази си сила във всеки един момент? При такъв голям залог, щеше ли да й се довери, че няма да го стори, или щеше да постави хората си на първо място?