Истината е, че аз не знам какво щеше да направи майка ми. За мен тя е наполовина спомен и наполовина въображение.
Връзвам и последната от четирите розетки и ги събирам в ръцете си.
— Честита Белсимера! — изричам аз в тишината.
Херои се размърдва зад стената си.
— Ама сега не е… — започва той, но млъква.
— Днес ли е? — пита Блейз.
Аз свивам рамене.
— Не знам… Аз на практика бях забравила за това. Но Елпис казва, че е сега, и аз й вярвам. Тя сигурно знае.
Последователно провирам по една розетка през дупката във всяка стена.
— Знам, че не е много — казвам аз, когато ми остава само една, за Елпис следващия път, когато я видя. — Но аз държа всички вие да знаете, че дори когато ние не сме съгласни по някой въпрос, вие сте мои приятели. Не! Вие сте моето семейство. Аз ви вярвам, макар да усещам, че невинаги знам как да ви го покажа. И се надявам всички вие да знаете, че бих дала живота си за вашия без каквото и да е колебание. Никога няма да мога да изразя подходящо колко съм ви благодарна за това, че не само дойдохте тук, за да ми помогнете, но и че останахте, въпреки че аз не улесних нещата за вас. Благодаря ви!
Дълго време никой от тях не проговаря и аз започвам да се притеснявам, че съм отишла твърде далеч или съм казала твърде много. Те ще мислят за мен като за една сантиментална глупачка, която няма нищо общо с това да бъде нечия кралица.
Накрая Херон се прокашля.
— Ти си от семейството — потвърждава той, което по някакъв начин е много по-добре, отколкото да каже, че съм неговата кралица. — Хората от семейството не си тръгват.
— Освен това — допълва Арт, — аз го намирам за много забавно, когато се опитваш да спориш. Тогава най-много ми харесваш.
Изненадвам се от собствения си смях, но нейният идва секунда по-късно. Тя е моя приятелка, давам си сметка аз. Не по същия начин, по който е Крес. Не от тези приятелки, с които се наслаждавам на леки разговори, не от тези, с които танцувам или изпробвам рокли. Може и да съм я харесвала отначало, но тя е тук, когато имам нужда от нея по начин, по който Крес не може да бъде. Тази мисъл стяга гърлото ми, но се опитвам да преглътна бучката в него. Белсимера е щастлив повод.
— Когато бяхме деца — намесва се и Блейз, с усмивка в гласа, — ти винаги ми подаряваше цвете, помниш ли?
— Не — признавам аз и сядам на леглото си. Поглеждам цветето в ръката ми. То не е толкова красиво, колкото подареното ми от Елпис, но се надявам, че на нея ще й хареса. — Това беше толкова отдавна. Спомените ми са неясни. Ала добре си спомням как ги правех с майка ми и те ставаха много по-хубави от тези.
— Наистина бяха — съгласява се той. — И през двете години преди обсадата, ти винаги се опитваше да ми дадеш най-хубавото, което имаше, а аз все бягах от теб.
— Не си спомням това — отвръщам аз, докато гледам към стената му. — И защо?
— Защото ти даваше цветята си с допълнителни условия — обяснява той. — И целуваше всеки, на когото подаряваше цвете.
— Не съм го правила — отвръщам през смях.
— Правеше го — настоява той. — Всяка Белсимера ти подскачаше из двореца с кошницата си с цветя и ги подаряваше на всеки, който видеше, като искаше в замяна по една целувка. Всички те смятаха за много странна, но се съобразяваха с изискването ти. Никой не можеше да ти откаже. Заради титлата й — обръща се той към останалите. — Всички я обичаха.
— Аз съм израснал в едно малко селце на източния бряг — намесва се и Херон. — Дори и ние там бяхме чували за теб и затова как всеки, който те е срещал, те обиквал.
Думите му ме стоплят и изваждат един мъгляв спомен, макар да не съм сигурна колко от него е реалност. Спомням си кошницата от ракита, която виси на ръката ми. Спомням си прислужници, готвачи и пазители, които се навеждат пред мен или ме повдигат, за да ме целунат по бузата или челото ми и да изрекат: „Благодаря ти, принцесо. Ще го пазя завинаги. Честита Белсимера!“.
— Блейз очевидно не е бил сред тях — опитвам се да го подразня.
Той се поколебава за минута.
— Напротив — опровергава ме той. — Но въпреки това ти си оставаше момиче, което ме преследва и изисква целувка. Не беше нещо лично. На тази възраст дори отказвах да целувам и майка си.
— Ние на кораба никога не сме празнували — признава Артемизия. — Майка ми е астрейка, но екипажът й беше събран от къде ли не. Ако празнувахме всеки празник, никога нямаше да свършим каквото и да е. Това е първото ми честване.
— Знаеш ли историята? — питам я аз.
— Не мисля. Майка ми ме научи на имената на боговете, но тя не си пада особено по истории — признава тя.