В началото съм малко неуверена, но когато стигам до частта, в която Сюта прави цветята за Глейди, гласът на майка ми поема разказа и историята се излива от мен, без дори да ми се налага да си я припомням. Аз съм по-добра като публика, отколкото като разказвач, и когато обяснявам как Белсимия израснала от любовта и приятелството между двете богини, от очите ми потичат сълзи.
— Във версията, която съм чувал — тихо допълва Херон, — не сълзата на Глейди е причината за появата на Белсимия от цветето, а целувката, с която дарила Сюта.
— Моите родители пък спореха дали Белсимия е израснала от цветето, или пък се е превърнала на цвете — обяснява Блейз.
— Не мога да си представя твоите родителите да спорят за каквото и да е — признавам му аз. — Те бяха винаги толкова щастливи.
Блейз не продумва толкова дълго, че започвам да се притеснявам дали не съм го разстроила.
— Баща ми обясняваше, че те спорели, защото прекалено много се обичали. Каза, че ще разбера, когато порасна.
Думите му звучат по-скоро като признание, отколкото като спомен, и макар че всички го слушат, аз знам, че те са предназначени за мен. Бузите ми пламват и аз обръщам лицето си така, че той да не може да го види.
Той се покашля.
— Докато бях навън… за да се успокоя, аз малко поразсъждавах — продължава той. — За дъщерята на тейна… — Той се поколебава. — Не е необходимо. Права си. — Усещам как думите му причиняват болка, но и на мен не ми доставят радост да ги чуя.
— Блейз! — възмущава се Артемизия.
— Арт! — намесва се и Херон, а в гласа му се долавя леко предупреждение.
— Ако някой от вас може да посочи една причина, поради която се налага да убием момичето, която да няма нищо общо с чувствата на Тео към нея, ще съм щастлив да я чуя. — Блейз звучи толкова много като баща си, че сърцето ми подскача в гърдите ми.
Артемизия трябва да има отговор на това. Дори Херон трябва да има какво да каже, някакъв аргумент, подкрепящ убийството на Крес. Изчаквам. Нямам търпение да чуя. Но те и двамата остават мълчаливи. Стискам здраво очи, преди да се принудя да говоря.
— Тя знае, че замислям нещо — не успявам да се въздържа аз. — Не е сигурна какво точно, но знае, че работя срещу императора. Знае за Сьорен и мен и знае, че съм й откраднала камъни. Няма да ме издаде на императора, докато си мисли, че се разкайвам. Убедих я, че е така. Но колко ли време това ще продължи? Тя иска да бъде принцеса и ако реши, че аз й стоя на пътя… — Гласът ми замира, в мен се надига разкъсващо ме ридание.
Боли ме от това, че го изричам на глас. Не само емоционално — усещам физическа болка в гърдите си, остра като нож. Защото независимо от това, което искам да кажа за лоялността, приятелството или дълга, истината е изумително проста: аз избрах Крес пред моите хора, а тя постави амбицията си пред мен. Направих грешка и тя няма да се повтори.
— Ето ти причината — обръщам се аз към Блейз. — Ще го направя веднага щом Сьорен се върне, преди тя да има възможност да промени мнението си. Дори и без доказателства, те ще ме заподозрат, така че ще трябва да приключа с това. Тейнът, Крес и Сьорен, а след това изчезваме. Знам, че не можем да освободим робите тук по пътя ни в изгнание — това ще ни забави твърде много, — но Елпис и семейството й идват с нас. Мисля, че й го дължим след всичко, което направи за нас. Това ще бъде ли проблем?
Не разпознавам собствения си глас — авторитетен, хладнокръвен. Звуча като по-възрастна, отколкото съм, по-твърда, отколкото съм. Не звуча като майка си — не съвсем, — но си мисля, че е възможно да звуча като кралица.
— Не! — отвръща Блейз след миг. — Няма никакъв проблем.
НАКАЗАНИЕ
СЪБУДЕНА СЪМ ПО СРЕДАТА НА нощта от вратата ми, която бива насилена да се отвори и от шума от тежки ботуши, които гърмят по коридора към мен. Единственото, което успявам да си помисля с все още спящото ми съзнание, е: „Моля ви се, оставете ме да поспя още няколко часа“. Преди да разбера какво става, груби ръце ме измъкват от леглото. Хвърлям поглед към стените, откъдето гледат моите Сенки, молейки се на всички богове те да не извършат нещо глупаво.
— Бихте ли могли да ми кажете за какво става въпрос този път? — питам аз, сопвайки се като Кресцентия, когато някоя от робините й, без да иска, заплете косата й или не й приготвя правилно сутрешното яйце. Сякаш е някаква лека неприятност.
След толкова много пъти наистина трябва да го усещам така, но ми се налага да се боря със себе си, за да не се разтреперя и да не потъна дълбоко в съзнанието си, откъдето никога повече да не изляза. Моите хора са изтърпели къде по-лоши неща от това. Мисля за Блейз и за белега му. За загубите на Херон. За разказаното ми от Артемизия вчера. Майката на Елпис. Трябва да издържа.