Стражите не ми отговарят, но и аз не го очаквам от тях. Само се надявам, че моите Сенки ще осъзнаят, че не ме грози реална опасност — поне не такава, от която няма да се възстановя. Надявам се, че и Блейз няма да направи нещо необмислено.
— Заповед на императора — излайва един от стражите. Не знам името му, макар че вече би трябвало. Той е един от фаворитите на императора — бивш воин с белег на лицето и нос, който изглежда така, сякаш е бил чупен твърде често. Има толкова зъл вид, че по-добре да проявя разум и да не се заяждам с него.
— Ще дойда с готовност — заявявам аз, макар вече да не се боря срещу мъжете, които ме държат. Не съм го правила от години. Това никога не води до нищо добро. Стражите, които ме държат, си разменят несигурни погледи. — Какво очаквате да направя? — питам аз през смях. — Хайде де, минавали сме през това достатъчно пъти, за да знаете, че не съм страшна. Каквото и да се е случило, аз ще приема справедливостта на императора, без да се оплаквам. Както винаги го правя.
Думите не са толкова за тях, колкото за Блейз и останалите. Надявам се те да разбират.
Ами ако те не са там? Мисълта ме пронизва като кама от лед и се мъча да впрегна цялата си воля, за да не започна да се боря със стражите и да им крещя. Ами ако това е краят и не ме отвеждат за наказание, а към екзекуция?
Не ми разрешават да се преоблека, а ме завличат надолу по коридора както съм по нощница, с боси крака. Препъвам се, но те не забавят крачка и не след дълго от ожулванията и драскотините остава кръв по камъните под краката ми.
Когато заобикаляме един ъгъл, въздъхвам от облекчение. Отвеждат ме към тронната зала, а не към площада на столицата, което означава, че императорът не иска слуховете да се разпростират извън двореца. Ако той смяташе да ме екзекутира, щеше да иска публика. Но това е нещо друго, нещо неудобно, което той би желал да остане в тайна.
Вектурианските острови. Тази мисъл почти ме кара да се усмихна. Без елемента на изненадата, изглежда, каловаксийците не са толкова непогрешими. Сьорен тръгна преди месец, което означава, че битката дори не е била особено дълга, точно както предположи Артемизия. Веднага след като се е превърнала в равностойна борба, те са се оттеглили. Не мога обаче да спра да се надявам, че Сьорен и Ерик са добре, макар да изпитвам вина, че мисля за тях.
Тронната зала е по-малко населена от обикновено, но всеки, който има значение за императора, присъства. Високопоставените херцози и херцогини са се скупчили близо до трона, там са и бароните и баронесите, графовете и графините. Обичайната им радост и веселие са ги напуснали. В очите им има само кръвожадност. Много от тях имат синове, които най-вероятно са били в екипажа на Сьорен, осъзнавам аз — изпратени на лесен грабеж, който трябваше да укрепи репутацията им с минимален риск. Поне докато аз не изравних силите.
Но те не знаят това. Не е възможно. Ако императорът можеше да проследи предупреждението обратно до мен, това щеше да означава, че знае и за моите Сенки, и аз щях да бъда отведена направо за екзекуция.
Не, това е просто шоу — начин да се накарат императорът и най-твърдите му поддръжници да се почувстват по-добре след срама и жертвите, които са дали. Повечето от тях най-вероятно имат дъщери, които биха искали да се видят като императрици — още един удар срещу мен. Те са пожелали това и императорът с охота се е съгласил. В края на краищата той ме харесва най-много така: бита и пречупена.
— Лейди Тора! — посреща ме императорът от мястото си в трона на майка ми. Навежда се напред, а божествените камъни, които почти изцяло го покриват, зазвънтяват, докато той се движи. Очите ми падат върху един по-специален, който се люлее на златна верижка около врата му — камък Хаза, който бих познала навсякъде. Преди обсадата, Ампелио ми позволяваше да си играя с него, макар майка ми да му се караше, когато го видеше.
Божествените камъни не са играчки, отсичаше тя.
Но това може би беше единственото нещо, в което той някога не се подчиняваше на кралицата си. Аз обичах да го държа в малките си ръце, усещайки топлината и силата, които преминаваха през мен, сякаш кръвта във вените ми се превръщаше в огън. Камъкът ми пееше, все едно принадлежахме един на друг.
Виждайки го сега около дебелия врат на Корбинян, аз се изпълвам с друг вид огън и едва успявам да се овладея, за да не се разтреперя, да се освободя от стражите си и да използвам веригата си, за да задуша живота в него. Но аз знам, че Ампелио не умря, за да мога да извърша нещо толкова глупаво.