— Призовал сте ме, Ваше Височество? — започвам аз и позволявам на страха ми да е доловим в гласа ми. За него не е забавно, ако мен не ме е страх, а аз все още играя на неговата игра.
Дръж императора щастлив и той ще те пази в безопасност.
Дълго време той не проговорва, а само ме наблюдава. Очите му се взират в кожата ми и аз осъзнавам каква тънка нощница нося и колко изложени на показ са бедрата и краката ми. Искам да се покрия, но това само ще го разгневи. А това не е нещо, което да мога да си позволя точно сега, и затова не правя нищо. Оставям го да ме оглежда, усещайки се по-зле, отколкото при който и да е бой с камшик.
Накрая той проговаря.
— Преди месец моят син поведе батальон от четири хиляди души към Вектурианските острови. Преди три седмици аз получих вести, че са били посрещнати с войски, които са ги очаквали, но синът ми ме увери, че победата все още е възможна. Той и неговите воини са се били храбро до миналата седмица, когато корабите му са били нападнати откъм гърба от флот, за който се смята, че е бил под командването на печално известния пират Драгонсбейн. Това, което се очакваше да бъде едно лесно завоевание, се превърна в засада, която струваше живота на много от мъжете ни.
Ако Сьорен е държал баща си информиран за напредъка си, то той трябва да е жив. Обзема ме чувство на облекчение, макар да запазвам изражението си уплашено и объркано.
— Съжалявам, Ваше Височество. Това са ужасяващи новини.
Очите му се стесняват и той отново се размърдва на мястото си.
— Зад това стоят твоите — обвинява той.
Това не е първият път, в който той ми прехвърля подобна отговорност, но за първи път аз се чувствам горда. За първи път аз няма да ги обвиня за наказанието, което ще получа. За първи път аз съм действително отговорна за нещо, за което ще бъда наказана. Тези белези ще ги нося с гордост.
Но войната все още не е спечелена и ние трябва да стигнем доста по-далеч. Така че аз падам на колене и оставям Тора да се изяви и да направи това, което върши най-добре: да моли.
— Моля ви се, Ваше Височество. Аз нямам хора. Не съм говорила с друг астреец от години, по ваша заповед. Нямам нищо общо с това и вие го знаете.
Неговите игри стават скучни, когато той ги печели прекалено лесно.
— Тейне! — изрича той и щраква с пръсти.
Тълпата от благородници се отдръпва пред тейна. Белязаното му лице е строго и безчувствено, а в ръката си държи камшик. Той не ме гледа, но пък и той никога не го прави. Не е като императора, който се наслаждава на всяка гримаса, всеки писък — като дете, гледащо куклен театър. Тейнът върши това просто по задължение, което по някакъв начин ме кара да го мразя още повече.
Кресцентия не е тук. Дори и ако тейнът й бе позволил да дойде, тя щеше да откаже. Тя не обича кръвта, а и мисля, че за нея е доста по-лесно да се преструва, че най-лошите неща, които ми се случват, са да нося корона от пепел и да понасям подигравки. Все пак бих искала тя да е тук, за да не съм сама.
Един от стражите разкъсва нощницата ми, така че гърбът ми да остане гол, но, за щастие, този път всичко останало остава покрито. Другите двама, които държат всяка от моите ръце, се застопоряват, сякаш бих могла да ги надвия. Та аз дори не се и опитвам. Борбата само влошава нещата. Научих този урок преди доста време. По-добре да си запазя борбеността за времето, когато тя действително ще може да накара везните да натежат.
— Двадесет удара с камшик — нарежда императорът, а гласът му е толкова тих, че почти не го чувам. — По един за всяко семейство тук, което е загубило син поради глупостта на астрейците.
Двадесет. Това в крайна сметка не ми изглежда като много мъже, но ако са толкова знатни, така близки до императора, те би следвало да са били най-отдалечени от истинската битка и по-добре защитени от всеки друг. Ако двадесет от тях са били убити, значи цялостният брой на жертвите трябва да е много по-висок.
Това си заслужава, повтарям си аз отново и отново в ума си, надявайки се, че това ще намали болката.
Ботушите на тейна удрят по каменния под, докато ме приближава изотзад. Държа главата си надолу, така че да им е по-трудно да виждат как плача — а аз ще плача. Аз винаги плача. Аз винаги крещя. Преди се молех на майка си, но това само караше наказанията да продължат по-дълго.
Първият удар е винаги едновременно и най-труден, и най-лесен за приемане. Когато идва, залитам напред, задържана на място само от стражите, които ме разпъват. Шокът донякъде е по-лош от болката, но ударът поне попада на здрава кожа. Следващите обаче — не. Те се стоварват един след друг, докато вече мога да се закълна, че опашката на камшика прорязва кожата и плътта ми до самите ми кости. Докато в един момент дори имам усещането, че ги и реже.