При четвъртия удар не мога да сдържа вика си. На петия коленете ми се огъват, но стражите ме принуждават да остана изправена. На шестия сълзите най-накрая идват, шуртящи горещи надолу по бузите ми. В момента, в който нанася десетия, аз се озовавам там, където съм само наполовина в тялото си. Другата половина се носи някъде отгоре, без да усеща нищо, и само наблюдава. Умът ми се замъглява, а пред очите ми танцуват тъмни петна. Искам да припадна, за да накарам болката да спре, но последния път, когато го направих, императорът ме изчака да се съвзема, преди да завърши сам наказанието и да добави още пет удара.
Въпреки студа, косата ми е залепнала за челото от пот. Стаята е притихнала. Присмехът и виковете от страна на публиката са замрели — поне за мен. Нищо не съществува извън моето тяло, извън тази болка, която знам, че ще ме погълне.
Казвам се Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта, и аз ще издържа това.
Камшикът изплющява отново и аз го усещам чак до пръстите на краката си. Ръцете ме болят от захвата на стражите. Не мога да се изправя. Не мога да застана така, както майка ми би искала да сторя. Единственото, което мога да направя, е да викам и да плача.
Казвам се Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта.
Още едно изплющяване, което хапе през кожа, мускули и кости. Още една рана, която никога няма да зарасне.
Казвам се Теодосия Айрин Хазара.
Следващият поразява гръбнака ми и запраща шокова вълна, която кара цялото ми тяло да се свие в спазъм. Стражите не разхлабват захвата си, така че нараняването е още по-дълбоко.
Казвам се Теодосия.
Вече изгубих бройката. Това никога няма да свърши. Охраната ме пуска и аз се свличам на твърдия под като вързоп, върху който се стоварва поредният удар.
Моето име е…
Моето име е…
Фокусирам се върху плочките под краката ми. Аз направих първите си стъпки върху тези плочки. Ръката на майка ми държеше здраво моята, за да ме задържа. Ако успея да се съсредоточа достатъчно добре, дори и в момента почти мога да я усетя. Тя настоява да бъда силна и ми обещава, че скоро това ще свърши.
Моето име е…
Една от плочките е напукана. Не е изненадващо, като се има предвид колко са стари и как каловаксийците въобще не ги е грижа. Но докато се взирам в плочките, а тейнът отново удря с камшика, една друга плочка се пропуква, а от центъра й тръгват тънки пукнатини като крака на паяк.
Привиждат ми се странни неща. Това не е първият път, в който болката се качва в главата ми. Но дори и докато мисля за това, аз знам, че проблемът не е в главата ми.
В задната част на залата моите Сенки наблюдават с лица, скрити под спуснатите качулки. Блейз. Енергията се излива от него на вълни, макар че никой друг, изглежда, не забелязва.
Дори в сянката на качулката му, аз мога да видя зеленото на очите му, вперено в моите. Той се мъчи да се задържи на място, но това е борба, която започва да губи. Артемизия и Херон се опитват да го успокоят, но напразно. Той само ме наблюдава.
Аз правя единственото нещо, което мога. Посрещам погледа му и го задържам, дори и докато камшикът отново захапва гърба ми. Не съм сигурна дали той успокоява мен, или аз успокоявам него, но невидимата връзка помежду ни е като единственото нещо, което държи всеки от двама ни жив и аз не смея да я прекъсна.
ПРИСПИВНА ПЕСЕН
КОГАТО ВСИЧКО СВЪРШВА И МЕ оставят, трепереща, върху напоения с кръв под, моите Сенки имат задачата да ме отведат. Не ме докосват, а и аз не искам. Ще се пречупя, ако го сторят. Ще се разпадна на парчета като моята корона от пепел. Та в края на краищата аз съм принцеса, направена от пепел. Единственото, което мога, е да се разпадам.
Докато императорът и неговият двор се изнизват един по един, аз призовавам останките си от сила и воля, за да се изправя. Босите ми крака се подхлъзват в собствената ми кръв. Бързам да прибера гърба на нощницата си и потръпвам, когато памукът се допира и залепва към свежите рани.
Нощницата ми беше бяла, когато я сложих, но сега по-голямата част от нея е оцветена в бледочервено.
Връщането в стаята ми отнема почти три пъти повече време от обикновено, защото всяка стъпка причинява болка в цялото ми тяло и на всеки няколко секунди аз се препъвам. Веднъж Херон ме подхваща за лакътя, преди да си спомни ролята, която играе. Налагам си да не се облегна на него.