Хоа чака в стаята ми с подготвена купа гореща вода, парцали и бинтове. Не ме поглежда, тя винаги има проблеми след наказанията ми. Понякога бих могла да се закълна, че те я нараняват повече, отколкото нараняват мен, макар да не съм сигурна как това е възможно.
Мълчанието й, докато прочиства новите рани и ги маже с нейния мехлем, ми действа успокояващо. Процедурата е почти толкова болезнена, колкото и самият бой с камшик, но когато приключва, болката е стихнала и усещам само едно непрестанно туптене. Предпазливо и нежно тя измива кръвта от останалата част от кожата и косата ми, преди да ме облече в чиста нощница. Тя вече знае, че днес няма да нося нищо друго. Утре също най-вероятно. Потръпвам, когато тъканта се докосва до гърба ми, а ръката й се задържа за една кратка секунда върху рамото ми. После се обръща, за да си тръгне.
— Благодаря ти! — Думите излизат като удавен шепот, но тя ги чува и се обръща, за да ме погледне за миг, преди да кимне с глава и да се измъкне през вратата.
Не мисля, че моите Сенки някога са били толкова мълчаливи. Винаги има нещо доловимо — дишане, шепот, движение, — но сега няма нищо.
— Добре съм — успокоявам ги аз, когато вече не мога да издържам. Това е лъжа. Ние всички го знаем, но ако я кажа достатъчно пъти, може пък да се превърне в истина.
Вмъквам се в леглото, внимавам да лежа на една страна, свита като бебе.
Те все още не отговарят, макар да чувам как един от тях се движи на мястото си. После долавям как друг — Херон, мисля — издишва силно. Те няма какво да кажат. Нищо не може да отнеме болката ми, нищо няма да промени онова, което се случи. Мълчанието е най-лесно за всички ни.
Заравям лицето си в една от възглавниците и се оставям да се наплача колкото мога по-тихо, но знам, че те все пак могат да ме чуят.
Пръв идва гласът на Артемизия — по-нежен, отколкото някога съм го чувала. Той се обвива около мен като копринен шал — лек и хладен.
Гласът й секва, докато пее тази стара, астрейска приспивна песен, и аз знам, че тя също плаче. Мисълта за Артемизия, която плаче, е абсурдна. Тя винаги е толкова силна, толкова уверена във всичко. Дали и тя като мен си представя как нейната майка й пее тази песен? Почти усещам пръстите на майка ми, които галят косата ми. Почти долавям градинския аромат, който постоянно се носеше от нея.
Дълбокият баритон на Херон се присъединява като нежна ръка върху рамото ми — спокоен и успокояващ.
Думите изтръгват от мен ридание, което не мога да контролирам. Знам, че те не искат да кажат нищо с това. Те няма как да знаят, че това бяха част от предсмъртните думи, които Ампелио ми прошепна, преди да го убия. Дали някога преди ми е пял тази приспивна песен? Дали ме е държал в прегръдките си поне веднъж и ме е люлял, докато заспя? Иска ми се да повярвам, че го е правил.
Блейз присъединява гласа си, който е толкова ужасен, че въпреки всичко почти се разсмивам. Той пее ужасно фалшиво, с трели в края на стиха, но въпреки това продължава, защото знае, че трябва да го чуя.
Теодосия Айрин Хазара. Името пее в тялото ми и ме успокоява. Аз го повтарям отново и отново, държа се за него като дете за любимото си одеялце.
Сълзите ми спират, макар треперенето да остава. То няма скоро да отмине.
— Сьорен едва ли е далеч според писмото. Най-много ден или два — уточнявам аз след миг. — Веднага щом се върне, ще задействаме плана. Трябва да се погрижим всичко останало да е готово, така че веднага да можем да напуснем това място.
След думите ми настава мълчание, дълго няколко удара на сърцето ми.
— Разбира се, кралице моя! — съгласява се Артемизия.
Това е първият път, в който тя ме нарича така без помен от сарказъм.
Бавно, един по един, те започват да дишат дълбоко и равномерно, но колкото и да се опитвам, не успявам да се присъединя към тях в страната на сънища. Сигурна съм, че там не ме очаква нищо хубаво. Със сигурност не и по-добър свят. Само кошмари, населявани от ръцете на императора, камшика на тейна, кръвта на Ампелио, безжизнените очи на майка ми.