Докосвам бузата му с пръсти. Въпреки студения въздух, самият белег е горещ и пулсира през мен като втори сърдечен ритъм. Той ме привлича още по-близо и кара мислите ми приятно да зажужат, както когато държа божествен камък. Неговата сила ме плаши и макар да не искам да го пусна, започвам да отдръпвам ръката си. Ръката на Блейз покрива моята и задържа ръката ми върху белега му. Очите му са толкова напрегнати, че не ми позволяват да погледна настрани.
— Ти го усещаш, нали? — пита той.
— Глейди те е благословила — прошепвам аз. — Тя знае колко си силен. Ти не просто си оцелял в мината, а си процъфтял в нея. Баща ти щеше да се гордее.
Мускулите на челюстта му се стягат, докато преглъща.
— Определено не го усещам като благословия, Тео. — Гласът му е по-скоро дъх, отколкото звук. — Аз не умея да го контролирам. Ампелио ми помагаше, доколкото можеше, но това не беше достатъчно. Мисля, че го изплаших. Плаша и себе си. Заради мен го хванаха. Ако не бях изгубил контрол…
— Земетресението в мините — започвам да осъзнавам аз. — Онова, което е предизвикало размириците.
Той кимва и свежда очи.
— Онова, което уби над сто души — добавя той. — И доведе до залавянето на Ампелио.
Понечвам да му кажа, че вината не е негова, че е било случайност и че Ампелио не би го обвинил. Но колкото и да са верни всичките тези твърдения, те нямаше да постигнат нищо. Сигурна бях, защото, въпреки че съм сигурна, че екзекуцията на Ампелио бе единственото нещо, което можех да направя — и въпреки че той сам ме помоли за това, — аз все още се чувствам виновна. Чувството за вина на Блейз е също толкова тежко и нищо, което мога да кажа, няма да отнеме дори и малка частица от нея.
Така че не казвам нищо. Вместо това обвивам ръце около него и просто го прегръщам, докато и двамата се разплакваме. Неговото сърце се притиска към моето, в ритъм, и когато нашите сълзи започват да капят по-бавно, устните му се притискат в косата ми, в челото ми, в облетите ми със сълзи бузи. Отдръпва се назад, но аз го спирам и привличам устните му към своите.
Тази целувка е напълно различна от онази, несигурната, която споделихме преди месец. Онази, за която никога повече не проговорихме. Онази, след която си мислех, че той ме отхвърля, макар сега да се чудя дали не съм разбрала погрешно нещата. Тя също така е и различна от начина, по който се целувахме със Сьорен. Нашите целувки бяха изпълнени с надежда и лекомислие, с изучаването на нещо ново и красиво.
Тази сега е целувка на приемането — както за него, така и за мен. Тя е прошка за нещата, които сме правили и които са непростими. Аз го обичам, но осъзнаването на тази любов не води до усещането за гмуркане в ледена вода, както става, когато се опитвам да разбера чувствата си към Сьорен. Защото влюбването в Блейз, така или иначе, щеше да се случи, дори и да живеехме в по-обикновен свят, в който обсадата не се е случила. Дори ако и двамата бяхме останали без белези. Ние винаги щяхме да се озовем тук.
Виждам този свят толкова ясно, сякаш го гледах през прозорец: нашите родители, все още живи и щастливи, ни подкачат за всяка дребна проява на привързаност. Блейз и аз се разхождаме ръка в ръка през градината на майка ми. Целувката ми за довиждане, когато той тръгва към изпита за пазители. Целувката за посрещане, когато той най-сетне се завръща. Искам този живот толкова много, че гръдният ми кош ме заболява. Какво ли не бих дала, за да го имам.
Той ме прегръща, докато заспивам, но когато се събуждам от проникващото през прозореца ми слънце, всичко ми напомня, че не живеем в онзи по-простичък свят. Защото него го няма, другите ме наблюдават, а гърбът ми крещи от болка.
ЕНКАТРИО
ХОА БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО ЖАЛОСТИВА, ЧЕ да ме остави да се наспя — тя знае, че имам нужда от това. Когато най-накрая ставам от леглото, тя не е наоколо.
— Принцът се завърна — уведомява ме Артемизия, веднага щом се събуждам. Гласът й ме изненадва и ме кара да подскоча. — Ти знаеш, че сме тук — отбелязва тя.
— Все пак, дай ми шанс първо да се събудя. — Аз се прозявам и започвам да ровичкам в гардероба си, като се опитвам да скрия факта, че препускащото ми сърце има много повече общо с това, което тя каза, отколкото с начина, по който го каза. Макар все още да си спомням усещането за ръцете на Блейз около мен и устните му, долепени до моите, перспективата да видя Сьорен отново ме развълнува. Защото това е роля и аз я играя добре, казвам си аз. Само че започвам да си мисля, че колкото по-добра ставам в маменето на другите, толкова съм по-некадърна в залъгването на самата себе си.