— А ако грешиш? — пита тя. — Ако той не дойде?
Колебая се. Сьорен го нямаше повече от месец. Той каза, че сърцето му е мое. Как би могъл да не дойде? Но може вече да не е същото момче, което познавах. Оттогава насам той изгуби майка си, както и много мъже в битката. Възможно е вече въобще да не го познавам.
Това е риск. Да, но…
— Ще дойде! — заявявам аз и се моля на всички богове да съм права.
— Ами момичето? — пита Блейз.
Стискам устни.
— Майка й и брат й са сигурно в робските квартали — казвам аз след миг. — Но Елпис може да я вземете чак тази вечер.
Тейнът е последният човек, когото искам да виждам днес, но се утешавам с мисълта, че той скоро ще умре, и повече няма да може да ме наранява — нито мен, нито някого друг. Няма да се събуждам, крещейки, заради кошмарни сънища с него. Няма да се разтрепервам, когато той влезе в стаята. Няма да ми се налага да гледам лицето на убиеца на майка ми и да му се усмихвам.
Енкатрио е топла в джоба на роклята ми и постоянно ми напомня за своето присъствие и сила. Не мисля за Кресцентия. Колкото и да е труден този избор, аз правя правилното нещо. Единственото възможно.
Досега прекалено се страхувах да направя нещо повече от това да говоря или да кроя заговори, те са детска игра, а аз вече не съм дете. Ако не мога да прокудя личните си чувства в името на доброто на моята страна, значи нямам основание да ставам кралица. Майка ми така и не успя да ме научи на този урок, но аз се справих сама.
Настана време да се действа. Само се надявам, че действието ще доведе до отлитане, а не до падане.
— Лейди Тора!
Елпис се изненадва да ме види, когато отваря вратата, но изражението на лицето й е непроницаемо. Тя се превръща в страхотен малък шпионин, макар да се мразя, задето я подтикнах към това. Не ми харесва и фактът, че сега ще трябва да поискам още повече от нея.
— Тук ли е Кресцентия? — интересувам се аз. — Имахме планове за обяд, но се страхувам, че се успах.
Тя се оглежда зад себе си, за да се увери, че никой наблизо не слуша.
— Лейди Кресцентия бе поканена да обядва с принца — информира ме тя, шепнейки.
— О? — възкликвам аз, изненадана от ревността, която ме пробожда. Това, разбира се, е споразумение, сключено между императора и тейна. Сьорен едва ли го желае. Освен ако вече не е размислил. Освен ако все пак не дойде в стаята ми тази вечер. Прогонвам съмнението и се усмихвам. — Е, не мога да я обвиня задето предпочита неговата компания пред моята, но те моля да й предадеш, че съм я търсила.
Тя кимва и хвърля бегъл поглед зад себе си.
— Има ли нещо друго? — пита тя сериозно. — Тейнът също е навън.
Изчаквам за миг, трескаво търся някакъв друг начин, макар да знам, че няма. Никога няма да имам силата сама да отровя Крес. Сега вече го знам. Но Елпис я има.
— Все още ли искаш да направиш нещо повече? — питам я аз.
Очите на Елпис се разширяват.
— Моля ви! — поема си въздух тя.
Колебая се само секунда, преди да извадя флакона с Енкатрио от джоба си.
— Тогава имам задача за теб. Имаш правото да ми откажеш, Елпис. Няма да ти се разсърдя. Ще намерим друг начин. Една от Сенките ми в момента издирва майка ти и брат ти, за да ги качи на един кораб и да бъдат в безопасност. Ти ще бъдеш с тях довечера. Обещавам ти. Без значение какво ще избереш.
Елпис слуша внимателно, докато чертая плана си, и кима — устата й присвита, челото й набръчкано. Знам, че молбата ми е твърде голяма за нея. Та тя е още дете, а аз се опитвам да я превърна в убиец — като мен. Това не е задача за дете и почти усещам неодобрението на Блейз, откъдето и да ме наблюдава той.
Тя обаче не е дете. Не мисля, че някога е имала този лукс, наречен детство.
А и аз не превръщам Елпис в нещо, в което императорът и тейнът, а дори и Кресцентия, вече не са я превърнали. В известен смисъл и нея са я отгледали каловаксийците.
Така че, разбира се, тя казва „да“.
ЕРИК
КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ, ПРЕД ВРАТАТА ме чака Ерик. Едната му ръка е на дръжката на меча, който е в ножницата покрай крака му, а другата държи навито парче пергамент. Той изглежда така, сякаш откакто е напуснал кораба, дори не е отделил време да се преоблече. Все още е в грубо изтъкани бричове и бяла риза, която се нуждае от добро пране. По скулите му е размазан въглищен прах, за да отклонява слънчевите лъчи от очите му. Дори на няколко метра от него долавям толкова силна миризма на пот и риба, че главата ми се замайва.
Когато ме вижда, лицето му се разкривява в усмивка и той разтваря ръце. Въпреки миризмата, аз се озовавам в прегръдката му. Ръцете му се увиват около мен и жулят гърба ми. Мехлемът на Хоа вече е започнал да действа. Раните все още болят и аз знам, че от повечето от тях ще оставят белези, но те зарастват доста по-бързо, отколкото ако бяха оставени без лечение.