— Очаквате да храним каловаксиец, докато ние живеем само с половината от провизиите си? — възмущава се тя. — Що за разплата е това?
— Времето за разплата още не е дошло — отвръщам равно, а сетне надигам глас, така че и тълпата да ме чуе добре. — Все още сме замесени в игра, в която имаме малък шанс да спечелим, и принцът е единственото ни асо. Трябва да го поддържаме в добро състояние, иначе ще ни бъде безполезен.
Владетелката на Драгонсбейн за миг поглежда встрани, към тълпата, а щом отново се обръща към мен, усмивката й е още по-широка и по-фалшива от преди.
— Разбира се, Ваше Височество. Лично ще се погрижа.
Тя извиква на двама мъже:
— Доведете затворника на кораба.
— Ще го проверявам редовно, за да съм сигурна, че се грижите добре за него — уверявам я.
Но щом се обръща към мен, усмивката й изглежда направо хищна:
— Не мисля, че ще бъде нужно — отвръща тя. — Нито пък мъдро. Някои хора вече разправят, че принцът ви е твърде мил.
Думите й са добре прицелени и ми е трудно да запазя деловия си израз. До мен Херон се изпъва като струна, която всеки момент ще се скъса:
— Внимавайте как говорите на вашата кралица — предупреждава я той, и макар че гласът му беше тих, в него се усеща известна закана.
Веждите на владетелката на Драгонсбейн потрепват насмешливо:
— Само давах съвет на племенницата си. Хората говорят и трябва да внимаваме какво казват, за да не ни наранят.
— Тогава да дойдат да ми го кажат в лицето — отвръщам й с леден тон. — А междувременно принцът ще се храни с половината от моя дял.
— И от моя — добавя Херон секунда по-късно.
За момент, Артемизия изглежда така, сякаш щеше да се присъедини към нас, ала в присъствието на майка си се бе превърнала в сянка на момичето, което беше — сега тиха и несигурна, каквато никога не съм я виждала. Разбирам я. Все пак аз не помня да съм виждала майка си ядосана, но съм сигурна, че би изглеждала точно така, както ме гледа владетелката на Драгонсбейн в момента — стиснала челюст, със суров поглед и свити устни. За миг се чувствам като дете, което всеки момент ще го накажат. Ала не съм дете. Аз съм кралица и съм се сблъсквала с много по-страшни неща от тази жена. Затова се изправям гордо и издържам на погледа й, докато най-после тя не отмества своя.
— Както пожелаете, Ваше Височество.
ЕПИЛОГ
ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО МЕ НАРЕЧЕ Принцеса на пепелта, беше сестра ми по сърце, която оставих да осиротее.
Ние сме играли заедно като деца, учили сме се да танцуваме и сме се престрували, че сме русалки, но когато се срещнем отново, ще сме врагове. Аз видях омразата в очите й, усетих гнева й като ураган, който разкъсва кожата ми. Тя няма да спре, докато не ми отнеме главата, и това й го причиних аз. За това съжалявам.
Но тя донякъде беше права. Аз бях Принцеса, съградена от пепел. От мен вече не остана нищо друго, което да може да изгори.
Дошло е време една кралица да възкръсне.