Не му вярвам, поне не съвсем. Не и с всичката тази артилерия. Тейнът има няколко ръчно нарисувани карти, които висят по стените на дневната и макар те никога да не са ни били интересни на Крес и мен, ние често се наслаждавахме на красотата им и отбелязвахме разликите между пресъздаванията от страна на художниците. Как например тесен поток в едната карта е нарисуван като широка река в друга. Но аз си спомням, че нито една версия на търговските пътища не беше достатъчно широка, за да може да побере кораби с подобни размери. Във всяко изображение се наблюдаваха различни очертания, криволичещи през планините Хаптейн. А и когато каловаксийската армия нахлу в Астрея, те като цяло избягваха търговските пътища, въпреки че ако ги бяха използвали, времето им за придвижване щеше да се съкрати с цял месец. Корабите са били твърде големи, бе обяснил веднъж един учител по време на час, в който не внимавах особено. Те е трябвало да си останат в океаните.
— Съжалявам, че ще попречим на плановете ви — продължава Сьорен. — Не мога да си представя много пресен морски въздух да успее да премине през тази група и да не се вмирише.
— Моля те. За нас е чест да видим толкова много каловаксийци да работят така усърдно за страната си — уверявам го аз.
Възможно е и малко да преиграх. Дори Кресцентия ми хвърля слисан поглед.
— И вие ще ги водите? — пита тя, обръщайки вниманието си обратно към Сьорен.
Той кимва.
— След една седмица — уведомява ни той, а гласът му е изпълнен с гордост. — Това са вече финалните щрихи. Екипажът преминава през тях лично, като начин да се приведе в хармония с кораба. Това е стар каловаксийски обичай — обяснява ми той.
— Е, старият каловаксийски обичай е екипажът сам да съгради кораба — добавя Кресцентия през усмивка с трапчинка. — Но той беше изменен, след като корабите започнаха да се разпадат на съставните си части. Воините не са сред най-добрите корабостроители.
Очите на Сьорен искрят от смях, който не излиза от него, но тя изглежда доволна от себе си. Трапчинката й се уголемява.
— Определено не са — съгласява се и той. — Но може да ни се има доверие с такелажа и довършителните работи. Почти. Искате ли да ви разведа? — пита ни той.
Кресцентия отваря устата си, за да откаже възпитано, но аз успявам да отговоря първа.
— Да, моля те — отвръщам аз. — Това звучи завладяващо.
Тя ме ощипва от вътрешната страна на ръката, но се опитва да скрие раздразнението си от принца. Едва ли е искала денят й да премине в проверка на кораби и дори и аз трябва да призная, че кораби и завладяващо не могат да съществуват успоредно в едно и също изречение. Но трябва да покажа на Блейз, че мога да правя и нещо повече от това да се усмихвам и кървя.
Сьорен ни води към разнебитената стълба, прикрепена към корпуса на кораба, и помага с ръка първо на Кресцентия да се качи. През рамо тя ми хвърля гневен поглед, а аз отвръщам с окуражителен. Тя има предразположеност към морска болест, а каловаксийците смятат това за нещо много срамно. Ще трябва да измисля нещо, за да смекча по-късно раздразнението й. А ако тя иска короната толкова много, ще й се наложи да свиква с доста неудобства.
Когато идва моят ред и Сьорен ми подава ръка, аз оставям пръстите си да останат върху откритата кожа на ръката му няколко секунди по-дълго от необходимото, както съм виждала Дагмар да прави по време на партита. Това е кратко докосване, едва забележимо, но другата му ръка прихваща кръста ми по-здраво. Усещам очите му върху мен, но не мога да го погледна. Бузите ми почервеняват, когато успявам да се издърпам на палубата на кораба. След няколко секунди той стои до нас и жестикулира.
— Всеки от дракарите може да побере до сто човека — обяснява той, потвърждавайки оценката ми. — Двадесет гребла, дванадесет оръдия — продължава той и предлага на всяка от нас по една от ръцете си, преди да тръгне да ни развежда из кораба.
Неговите мъже спират работата си, когато приближаваме, и ни се покланят дълбоко.
— Това са лейди Тора и лейди Кресцентия, дъщерята на тейна. — Дочуваме как промърморват учтиви думи, въпреки че всички изглеждат насочени към Кресцентия, което не е никак изненадващо. Те са от онези мъже, които почитат баща й като жив бог, но заколиха майка ми като прасе. — А това, дами, е най-добрият екипаж на света — уведомява ни с усмивка Сьорен.
Един член на екипажа — млад мъж, малко по-голям от Сьорен, с изненадващо тъмна коса и златна кожа — присвива очи.
— Той винаги казва така.
— Защото така трябва, Ерик — отвръща Сьорен и му се усмихва в отговор. — Аз лично съм ви подбрал всички, нали така? Защо бих искал в екипажа си някой, който не е от най-добрите?