Според легендата той бил създаден от Брандър — каловаксийския бог на огъня, — който го извадил от дълбините на вулкан и го оставил тук с надеждата, че някой ден един истински император ще спаси земята ни от нейните слаби и своенравни кралици.
Веднъж чух друга история за един друг бог на огъня, който обичал толкова много една смъртна жена, че й дал царство, което да управлява, и наследница, в чиито вени течала и неговата кръв. Чувала съм да я разказват тихичко, докато аз пристъпях прага на съня, но тя едва докосва съзнанието ми и избледнява като далечна звезда, в която се опитваш да гледаш директно. По-добре да си остане забравена. По-безопасно е да не мислиш за преди, по-лесно е да живееш само в настоящето — момиче без минало, за което да копнее, и без бъдеще, което да й бъде отнето.
Насъбралата се тълпа от придворни в техните изискани тоалети с лекота се разтваря, за да премине принц Сьорен, и аз до него, докато си проправяме път към императора. Всички от двора, също като Крес, са окичени с божествени камъни.
Сърцето ми леко се забавя и вече не бие в забързания ритъм на хваната натясно мишка. Ако императорът искаше да ме накаже, тук щеше да има много повече хора. Последния път, цялата столица се бе изсипала на площада, за да наблюдава — дори и робите бяха дошли. Особено робите. Но сега той иска нещо. Единственият въпрос е колко ще ми струва този път.
Сьорен пуска ръката ми и се слива с тълпата, оставя ме сама под тежестта на погледа на императора. Аз съм изкушена да се вкопча в него, или в който и да е друг, само да не съм сама.
Но аз винаги съм сама.
Императорът се навежда напред от мястото, където е седнал, а студените му очи просветват в изсипващата се през куполовидния покрив от витражи слънчева светлина. Той ме гледа така, както би се взирал в смачкана буболечка, изцапала подметката на обувката му. Напоследък в него има и нещо друго, което кара стомаха ми да се изпълва с киселини, но аз не мога — по-скоро няма — да го назова.
Вместо това се взирам в подиума и в издълбаните там пламъци. Докато успявам да правя императора щастлив, и аз ще съм в безопасност. През тия десет години можеше да ме убие хиляди пъти, но не го направи. Нима не е добрина това?
— Ето те и теб, Принцесо на пепелта. — Гласът му звучи приятно, но аз все още потръпвам от него. У императора винаги има някаква хитрост — игра, в която да участваш, пъзел, който да наредиш, тънко въже, върху което да балансираш. Ако сега си играе на доброжелателство, жестокостта ще да е някъде наблизо.
Ще правя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.
До него е застанала със скръстени отпред ръце и преклонена глава съпругата му Анке, която стрелва мътен поглед през редките си руси мигли, за да намери моя. Предупреждение, което стяга още повече примката на кобрата около стомаха ми.
— Пожелали сте да се явя, Ваше Височество? — изричам аз, докато правя толкова дълбок реверанс, че почти докосвам земята. Дори след цяло десетилетие костите ми все още протестират при тази поза. Те помнят — даже когато останалата част от мен е забравила, — че аз не съм създадена да правя реверанси.
Преди императорът да отговори, гърлен вик разцепва неподвижния въздух. Мъж стои между двама пазачи, а мършавите му крака, ръце и врат са обвити от ръждясали вериги. Те са толкова здраво захванати, че нараняват кожата му. Дрехите му са разкъсани и пропити с кръв, а лицето му е цялото на петна и белези от счупвания.
Той е странник. Само че е странник, който ме познава.
Тъмните му очи търсят моите. Умоляват. Приканват. Но какво иска той от мен? Аз нямам нищо за него. Вече нямам нищо за когото и да било. Но веднъж срещнала погледа му, не мога да отместя очи. Светът под краката ми сякаш се раздвижва.
Има един човек, когото винаги споменават, когато се говори за бунтовете. Един мъж, който има пръст във всеки ход, предприет срещу императора. Един воин, чието име само е достатъчно, за да хвърли императора в сляпа ярост, заради която съм бита с камшик толкова силно, че се налага да остана в леглото дни наред. Един мъж, който ми е причинил толкова много болка, който е бил последната ми искрица надежда, че е възможно и да има „след“ всичките тези адски години.
— Кралице моя! — извиква той. Гласът му се носи надалеч и всички събрани в смълчалата се тронна зала чуват измяната му.
Свивам се. Не, не, не, искам да му извикам. Аз не съм ничия кралица. Аз съм лейди Тора, Принцеса на пепелта. Аз съм никой.