— Разбира се, че можеше да откажеш — уверява ме той, изглеждаше изненадан. — Това ли искаше да направиш?
Аз въздишам отчаяно и поглеждам настрани.
— Няма значение какво искам аз — отвръщам му аз. Липсата на отговор ще го побърка още повече. — Трябваше да поканиш Кресцентия. Тя те харесва и е доста по-подходяща за теб като спътница.
Очаквам, че принцът ще го отрече, но той не го прави.
— На мен ми харесва да прекарвам време с теб, Тора — признава той вместо това. — И това беше само обяд.
Сьорен има слабост към спасяването на девици в беда и ролята ми е много лесна за пресъздаване. Единственото, което е нужно, са уголемени очи, колебливи усмивки и вълк, който да ме гони по петите.
— Не мисля, че баща ти би одобрил — изяснявам му аз.
Той се намръщва.
— Защото си астрейка? Не мисля, че някой мисли за теб по този начин.
Понякога си мисля, че може би Сьорен е различен от другите каловаксийци. Той не донася на баща си предателските неща, които наговорих, и дори му се противопостави от мое име, когато императорът поиска от мен да екзекутирам Ампелио. Но като се изключи това, той е точно като тях. Не разбира нищо.
— Може и да си прав — съгласявам се вместо да продължавам да споря. Имам един коз, който ми остава да изиграя, и той ми бе даден от Кресцентия. — Той планира скоро да ме ожени за каловаксиец.
— Откъде го чу? — пита той, разтревожен. Аз потискам усмивката си и се опитвам да изглеждам притеснена.
— Кресцентия е дочула разговор между нейния и твоя баща на тази тема. Предполагам, че има смисъл. Аз съм на подходяща възраст и току-що доказах своята лоялност. Никой не може да ме обвини в съчувствие към робите, откакто убих лидера на техния бунт.
— За кого?
Аз повдигам рамене, но оставям изражението ми да помръкне.
— Тя спомена, че лорд Далгаард е предложил най-много, за да притежава последната принцеса на Астрея — информирам го аз и допускам само частица киселина в гласа си.
Предателство е дори да използвам тази титла, за да се опиша, макар това също да е обида и за мен. Аз не съм принцеса. Аз съм кралица и това е нещо съвсем различно. Но Сьорен сякаш харесва проблясъците на честност и аз не мога да си представя, че би ме предал. Това е хазарт, признавам, но не е ли такъв светът. Един грешен ход може да ме погребе, но без правилните ходове аз ще си остана завинаги пленената кралица на една поробена страна. Колко време ще мине, преди Тора да ме превземе изцяло? Преди да изгубя и малкото надежда, която ми е останала, и да й се оставя?
Сьорен преглъща и свежда поглед. Той е бил в повече битки, отколкото аз мога да назова, но заплахата от страна на лорд Далгаард го оставя безмълвен. Поглежда през рамото ми към мястото, на което стражите му чакат — достатъчно отдалечено, че да не ни чуват.
Аз снижавам гласа си и продължавам умолително, като се пресягам, за да докосна леко ръката му.
— Аз направих всичко, което той поиска от мен, Сьорен. Дадох му всичко, което пожела от мен, и при това без да се оплаквам, опитвах се да покажа, че мога да бъда лоялен гражданин. Но моля… Моля те, не го оставяй да направи това. Ти знаеш всичко за лорд Далгаард и неговите нещастни съпруги. Аз нямам зестра, семейство или положение. Има само една причина, поради която той да плати на баща ти толкова много за ръката ми.
Изражението му се втвърдява като гранит.
— Не мога да се противопоставя на баща си, Тора.
Аз отпускам ръката си и поклащам глава. Поемам си дъх, сякаш за да се успокоя, и заставам малко по-изправена. Когато поглеждам обратно към Сьорен, оставям друг слой от маската да се намести. Този е студен като лед.
— Съжалявам, Ваше Височество — изричам аз сковано. — Прекрачих границите си, а не трябваше. Аз просто си помислих, че вие… Исках… — Поклащам глава и оставям очите ми да се задържат върху неговите, изпълнени с разочарование, преди да ги извърна и да премигна тежко, сякаш бих могла да заплача всеки момент. — Трябва да вървя.
Обръщам се, за да си тръгна, но точно както се и надявам, той се пресяга, за да ме хване за ръката. Оттук ми е нужен само леко трепване на мускула, съвсем мъничък наклон на рамото ми, който ще накара вече и без това разхлабения ръкав на роклята ми да се свлече и да му позволи да зърне покриващите гърба ми белези. Той знаеше, че те са там. Присъствал беше, когато много от тях ми бяха причинени. И все пак го чувам как си поема рязко дъх при този нов поглед. Издърпвам ръката си от неговата и набързо намествам ръкава, за да ги прикрия. Очите ми гледат надолу, сякаш ме е срам от тези белези.