— Съжалявам — изрича той, докато аз забързано се отдалечавам от него.
Не съм много сигурна за какво точно ми се извинява, но това няма никакво значение. Не се налага да поглеждам към него, за да знам, че той е точно там, където имах нужда да се озове: готов да ми се притече на помощ, дори и ако това изкопае пропаст между него и баща му. Единственото, което трябва да направя сега, е да изчакам резултатите и да се надявам, че те няма да ми струват прекалено скъпо.
СТЕНИ
КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ ХОА НЕ е в стаята ми, но аз съвсем не съм сама. Вратите на стаите на моите Сенки се отварят и затварят, последвани от звуците от тяхното прибиране: поставянето на саби в ножници, тракането на шлемове по пода. Не им обръщам внимание, както и се очаква от мен, и заставам край прозореца и гледам към вече празната градина, така че те да не могат да видят лицето ми.
Колко време ще ми се наложи да изчакам хода на Сьорен? Ако такъв въобще последва.
Не, видях погледа в очите му, докато се отдалечаваше. Това е само началото. Той ще иде при баща си и ще има някаква неотложна причина, поради която да прекрати годежа ми, още преди да е започнал. При това няма да се издаде и да признае, че това е, за да ме предпази — Сьорен е твърде умен, за да го стори — но има други начини, други причини, поради които един годеж да пропадне. Кресцентия досега имаше три предложения за брак, които бяха прекалено добри, за да бъдат отхвърлени директно, но те така и не се превърнаха в официални годежи поради намесата на Крес.
Ако императорът заподозре, че аз имам нещо общо с внезапния интерес на Сьорен към предложението за годеж, аз ще си платя за това. В най-добрия случай това ще означава още един бой с камшик. В най-лошия — той незабавно ще ме омъжи за лорд Далгаард. И колко ли време ще мине, преди моят ум наистина да се пречупи? От това просто няма да има връщане назад. Ще умра като Тора.
Това няма да се случи. Не може.
— Когато отказа поканата му за обяд, аз си помислих, че наистина си полудяла — заговорва един глас. Ужасът превръща кръвта ми в лед. Завъртам се, но стаята е празна. — Но той ми изглежда много по-заинтересован от когато и да било. Много добре изиграно.
Блейз. Гласът е заглушен, но несъмнено е неговият. Той е лудият, дошъл тук, знаейки много добре, че моите Сенки наблюдават всеки мой ход.
— Тук, Тео — казва той. В гласа му се прокрадва смях, който ми напомня за времето, когато бяхме деца — преди смехът да стане толкова рядко явление.
Следвам звука от гласа му до източната стена, близо до мястото, откъдето би следвало да ме наблюдава една от Сенките. Сянка. Разбира се.
— Май съм те подценила — признавам аз, когато откривам дупката в стената и поглеждайки през нея, виждам зеленото око на Блейз, което от своя страна също се взира в мен. — Надявам се, помниш, че аз имам три Сенки?
— Поздрави Артемизия и Херон — приканва ме в отговор той. — Арт, Херон — кралица Теодосия Айрин Хазара. Голяма хапка. Ще ги обезглавиш ли, ако за момента го съкратим до Тео?
— Докато не ме наричаш Тора, всичко е наред — отговарям аз. — Артемизия, Херон, за мен е удоволствие да се запозная с вас.
— Удоволствието е изцяло наше — дочувам тих, нежен глас, идващ откъм северната стена.
— Ти не изглеждащ побъркана — установява другият, идващ откъм южната стена. Той е твърд и напевен.
— Арт! — предупреждава го Херон.
— Не казах, че е побъркана — бързо се намесва Блейз. — Определих я като… чувствителна.
— Ти каза, че е неуравновесена.
Отварям уста, за да изстрелям нещо остроумно в отговор, но бързо се отказвам. Не съм сигурна кое от тези две определения ме притеснява повече, но не мога да отрека истината в което и да е от тях. А и Блейз ме видя как се разпадам, така че как може да очаква нещо повече от мен? Той обаче го прави. Ето защо е тук.
— Някакъв напредък, Тео? — пита той, премествайки фокуса и спасявайки ме от необходимостта да отговоря. — Видяхме тази прекрасна среща с принца, но не можехме да чуем нищо. Какво планираш?
— Ти ми каза, че той е заинтересуван от мен, защото не може да ме има, нали? — напомням му аз. — Затова сега се превръщам в още по-интересна. И сея напрежение между него и императора, което, предполагам, че може да бъде само плюс за нас.
— Ако сработи — признава предпазливо Блейз. Неговото съмнение е като трън във врата ми.
— Ти си видял лицето му много по-добре, отколкото аз, когато го оставих там — посочвам аз. — Мислиш ли, че имаше ефект?
— Да — признава Артемизия. — В очите му се виждаше как се бори. Падащият ръкав беше страхотна приумица. Предполагам, че бе умишлено?