Свивам рамене.
— Той иска девица в беда и аз му я осигурявам. Но достатъчно сме говорили за моите планове. Те не са толкова рисковани, колкото това — напомням аз, посочвайки към стените.
— Това не е чак толкова рисковано, колкото си мислиш — успокоява ме Херон. — Единственият дълг на охраната ти е да те наблюдава. Императорът много държи на това и не иска никакви грешки. Те нямат семейства, нито пък посещават събития, на които ти не ходиш. Те дори спят и ядат на смени.
— Но те докладват на императора — отбелязвам аз.
— Да — признава Блейз, но не звучи предпазливо. Звучи триумфално. — Артемизия и Херон преди също работеха в мините, преди Ампелио да ни освободи. Защо си мислиш, че той ни освободи, след като имаше по-стари и по-опитни воини?
— Вие сте пазители — осъзнавам аз.
— Не и технически погледнато — отвръща бързо Херон. — Не сме преминали официално обучение, макар че Ампелио се опита да навакса това.
— И все пак боговете се отнесоха любезно с нас. За разлика от останалите — казва Артемизия.
Не е нужно да виждам лицето й, за да разбера какво й струват тези думи. Виждала съм много ужасни неща от обсадата насам, но те не са нищо в сравнение с кошмара на мините. Чувала съм, че всяка седмица поне по дузина души се побъркват в мините. Те веднага биват убити демонстративно пред останалата част от тяхната кохорта, приятелите и семействата им, които не могат да изрекат нито дума, тъй като така биха рискували да споделят съдбата им.
— Магията е нещо добро и хубаво, но тя няма да изравни силите на бойното поле между вас тримата и обучена армия — отбелязвам аз.
— Само че точно там е работата. Императорът така и няма да научи кои сме ние. Артемизия владее дарбата на Сюта — обяснява ми той.
Водна магия.
— Която включва и изработването на илюзии — завършвам аз.
— Те няма да издържат дълго без камък, който да ги напътства — признава тя. — Може би петнайсет минути? А вероятно двайсет. Но от това, което сме чували за съвещанията на императора, това би следвало да е достатъчно време.
— Ти нямаш ли камък? — интересувам се аз. — Някой от вас има ли?
Последвалото мълчание е достатъчен отговор.
— Ампелио имаше — най-накрая се обажда Блейз. — Но той беше хванат с него. Не че камъкът щеше да ни бъде от полза. Както казах, Артемизия има дарбата на Сюта, Херон — тази на Озам…
— А ти имаш тази на Глейди? — досещам се аз.
— Да — отвръща той след леко колебание.
— Надявам се, нямате нищо против да кажа, че не намирам нищо от това да е твърде успокояващо. Вие със сигурност имате много по-голяма сила от мен, но по време на обсадата ние имахме десетки обучени и въоръжени пазители и въпреки това се оказахме безсилни. — Гласът ми заглъхва. — Убедена съм, че трябва да има някакъв по-добър начин.
— Като например да поканиш тринадесетгодишно дете да се включи в свадата? — отвръща Блейз.
Той звучеше така, както когато бяхме деца. Сякаш двете години, които ни разделяха, го бяха направили значително по-мъдър, отколкото аз въобще можех да се надявам да бъда. Та аз дори не съм сигурна, че вкарването на Елпис във всичко това бе правилен ход, но знам, че то бе единственото нещо, което можех да направя.
— Аз вярвам на Елпис — обяснявам, повдигам брадичката си с два-три сантиметра и усилвам гласа си. — Ще призная, че преди съм допускала грешки… Доверявала съм се на грешните хора и съм заплащала прескъпо за това. Императорът се наслаждава на това да ми поставя капани, в които да попадам. Та аз едва ти се доверих, когато ти просто се появи от нищото, но все пак го направих.
— Това беше добър избор — намесва се Артемизия. — Тя е умно момиче и е наблюдателна. И знаеше достатъчно за навиците на твоите Сенки, за да ни помогне да ги обезоръжим.
— Ние бихме могли да го направим и без да рискуваме живота на едно дете — настоява Блейз, който звучи като раздразнен родител.
— Ти не се движеше достатъчно бързо. — Думите излизат преди да мога да ги обмисля, но споровете с Блейз винаги са имали този ефект върху мен. Той винаги е бил толкова спокоен и снизходителен и това винаги успява да ме превърне в капризно дете и да се отнася с мен като с такова.
Но аз няма да им разкажа за лорд Далгаард. Сравнен с всичко, което моите хора са преживели, той не е толкова ужасен. Нямам право да се оплаквам.
Прокашлям се.
— Аз й дадох възможност да избере. Тя искаше да помогне.
— Тя е дете. Не е знаела на какво се съгласява — отбелязва Блейз, а гласът му преминава в ръмжене.