— Стига, Блейз — успокоява го Артемизия. — На тринайсет тя едва ли е дете. Вече не.
Блейз млъква и се чува единствено дишането му. Мълчанието му продължава по-дълго от няколко удара на сърцето ми.
— Тя е твоя отговорност, Тео. Ако нещо й се случи, ще ти се пише на сметката — заявява той.
Кимвам, макар гневът ми заплашва да ме завладее. Това е риск. Аз го знаех още когато го предприех, но Блейз да ми го посочва така пред двама други астрейци, които би следвало да ме виждат като силен владетел, това не може да бъде допуснато. Дори и да съм парализирана от съмнения, не мога да го покажа. Няма и да се извинявам.
Той мълчи, но дори и през стената се усеща как гневът му се издига във въздуха.
— Не можеш така да говориш на нашата кралица, Блейз — отбелязва Херон. Не мога да го твърдя със сигурност, без да мога да видя лицето му, но той ми звучи малко уплашен. Не че го обвинявам. Виждала съм императора да екзекутира хора и за доста по-малко.
Дишам дълбоко, за да оставя гнева ми да се изпари.
— Той може да говори с мен така, както смята за подходящо — обръщам се към тях. — Всички вие можете — и би следвало да го правите.
Чувам как Херон се размърдва неспокойно зад стената, после изсумтява, потвърждавайки, че ме е чул.
— Момичето каза, че имаш вести? — напомня Блейз.
— О! — възкликвам аз. С цялото това вълнение бях забравила защо исках да говоря с него поначало. — Къде са Вектурианските острови? — питам аз.
— Вече съм чувал това име… — опитва се да си спомни Блейз.
— Вектурианците бяха наш съюзник преди обсадата — съобщава с отегчение Артемизия. — Не си помръднаха пръста, за да ни помогнат, когато започна нападението. Ако го бяха направили… Ами ние най-вероятно отново щяхме да сме загубили, но поне щяхме да имаме шанс.
— След няколко дни принцът ще поведе най-малко две хиляди войници към островите. Те са въоръжени до зъби и разполагат с оръдия — уведомявам ги аз. — Не вярвам това да е добросъседско посещение.
— Берсеркери? — пита Блейз.
— Не и когато аз бях там — поклащам глава. — А и така и нямам никакви сведения за това какво представляват.
— Дори и без тях той ще унищожи Вектурианските острови — отбелязва Артемизия, която вече звучи по-заинтересована. — Те са общо пет острова, но на всеки от тях не може да има повече от няколкостотин души. Една част от тях ще са обучени войници, но те ще са разпръснати. Ако не са подготвени за атака, каловаксийците ще ги превземат остров след остров, при това няма да им коства ни усилия, ни капчица пот.
— Безсърдечно ли е да кажа, че се вълнувам повече от мръсотията под ноктите си? — вметва Херон. — Това е точно каквото заслужават. Ако бяхме се изправили заедно, сега можеше да не сме в тази каша. Сега със сигурност няма да плача за тях.
Колкото и грубо да прозвучават думите му, не мога да не се съглася с тях.
— И все пак — разсъждавам аз. — Последното нещо, което бихме искали, е каловаксийците да получат още по-голямо господство в района. А и може много скоро да ни се наложи да потърсим помощта им. Нека не правим същата грешка, която са сторили те, и нека не отчуждаваме съюзниците си.
Блейз въздиша тежко и аз съм почти убедена, че в момента върти очи от недоумение.
— Жителите на Вектурианските острови ясно показаха, че не са наш съюзник, а и ние нямаме ресурсите да помагаме на всички, в които се целят каловаксийците. Та ние дори нямаме достатъчно съюзници, които да защитават нашите хора.
Част от мен знае, че той е прав. Той ми даде числата. Хиляда от нас срещу десет хиляди каловаксийци в Астрея.
— Но ако ние помогнем на вектурианците, то бихме могли да създадем нов съюз. Ти сам го каза. Ние сами нямаме шанс срещу тях, но ако добавим още няколкостотин души от Вектурианските острови…
— Все още няма да сме достатъчно близо до необходимото — заключава Херон. Макар той да се опитва да бъде мил, аз дочувам нетърпението, което издава гласът му. — И това е при положение, че го направим. Много по-вероятно е да изпратим воини, които са ни необходими, за да умрат в битка, която не е наша. Вектурианските острови така и така ще паднат, а и ние много скоро ще ги последваме.
Какво би направила майка ми, чудя се аз? Но дори докато си задавам въпроса, аз знам отговора.
— Това не е правилно. На тези острови има хора, а ние ги обричаме на касапница и робство. Ако някой въобще може да разбере какъв е залогът тук, това би следвало да сме ние.
Артемизия става ехидна.
— Блейз беше прав. Ти си била заключена в клетката си с възглавнички прекалено дълго и това е размекнало ума ти — обижда ме тя. — Ние сме ставали свидетели на повече касапници, отколкото ти някога ще видиш, преживели сме толкова много загуба. Гладували сме, кървели сме и сме висели пред вратата на смъртта толкова често, че вече сме загубили точната бройка. Ние знаем съвсем точно на какво обричаме вектурианците, но те не са Астрея и следователно не са наша грижа.