— Това е, каквото би направила майка ми — отговарям аз.
Артемизия отново се ухилва подигравателно и ако можех да се пресегна през дупката в стената, определено бих й ударила шамар. Но преди тя да може да каже каквото и да е за майка ми, Блейз ни прекъсва.
— Нека боговете да благословят кралица Айрин за цяла вечност в Отвъдното, но до самия край тя беше кралица на една мирна страна. Нейното царуване беше до голяма степен без изпитания и мъки. Тя изпита лукса да бъде съпричастна кралица. Ти няма да го имаш.
В гласа му няма острота. Това е спокойно заявен факт и колкото и да бих желала да споря с него, в момента това не е възможно. Надявам се, че майка ми го разбира от мястото си в Отвъдното. Някой ден аз ще бъда великодушен владетел. Ще бъда всичко онова, което императорът не е. Ще бъда точно толкова милостива, колкото и майка ми. Но първо трябва да направя така, че страната ми да оцелее.
— Добре — обаждам се след известно време. — Няма да правим нищо. Но си заслужава да бъде отбелязано, че след като войските тръгнат, защитата на столицата ще бъде значително отслабена. Това може и да не е достатъчно време, за да планираме нещо по-голямо, но може да се уреди някакъв по-малък удар.
— Ще видим какво може да се направи — казва Артемизия.
Макар и да не знам как изглежда тя, аз съм сигурна, че е доста самодоволна зад стената. От една страна, съм благодарна, че те са тук. Наистина съм. Но същевременно имам чувството, че нося далеч повече тежест, отколкото тази сутрин, и че сега дори още повече хора очакват да се проваля. Те са моите съюзници — единствените, които имам, — но това не означава, че ние винаги ще бъдем на една и съща страна.
— Трябва да сте подготвени — призовавам ги аз. — Колкото и пълна с възглавнички да ви изглежда моята клетка, животът ми тук не е само флиртове, красиви рокли и тържества. Ако нещо се случи с мен… независимо дали физически, или дори смъртоносно, вие не бива да се намесвате. Нито ме интересува какво ще е, нито какво ваше чувство за дълг би ви накарало да се опитвате да ме защитите. Защото нещата могат да се провалят, но тогава вече вие ще сте се издали и аз просто не знам как Астрея би могла отново да се изправи.
— Тео… — започва тежко Блейз.
— Закълни се!
Последва доста дълго и упорито мълчание и аз започвам да се притеснявам, че те няма да го приемат. Осъзнавам, че искам от тях да се противопоставят на предсмъртните желания на Ампелио. Той искаше аз да съм защитена, но страната ми има нужда аз да се изправя.
— Заклевам се — изрича Артемизия, а един дъх по-късно долита като ехо гласът на Херон.
— Блейз? — подканям го аз.
Той изсумтява, което аз интерпретирам като съгласие, но това не е обещание.
Когато Хоа се връща с кошница пране в ръцете си, моите Сенки млъкват, а аз се преструвам, че те изобщо не са тук. Част от мен иска да й признае всичко, но колкото и да ми се ще да й вярвам, да й се доверя, не мога да забравя предателството на Фелиси. А и след всичко, което Хоа е преживяла от ръцете на императора, да поискам от нея да му се противопостави, ще бъде само по себе си жестокост.
Когато идва време да се преоблека за лягане, изведнъж ме обзема паника. Моите Сенки ще видят всичко.
Аз никога не съм усещала тялото си като мое, а и никога не съм притежавала лукса на скромността. Старият ми страж Сянка два пъти дневно ме наблюдаваше как се преобличам, дори и когато се превръщах от дете в жена, а и аз никога не съм поставяла това под въпрос, защото тази беше единствената реалност, която някога съм познавала. Моята рокля е била късана, за да изложи на показ гърба ми пред стотици — понякога хиляди — люде, когато императорът поръчваше публичен бой с камшик. Това беше част от наказанието — начин да ме унижи и да ми отнеме всичко човешко. В края на краищата как може някой да гледа кървящо момиче в разкъсана рокля и да я възприема като лидер?
Хоа претърсва гардероба ми за нощница и аз се възползвам от тази възможност, за да изпратя най-заповядващия си поглед в посока към всяка Сянка, и завъртам пръст във въздуха, приканвайки ги да се обърнат с гръб. Не че имам начин да разбера дали ще се подчинят, но им имам доверие. Нямам избор.
За всеки случай оставам с гръб към тях, доколкото мога, и стоя с лице към прозореца със завеса, докато Хоа откопчава раменете на хитона ми и го оставя да падне на земята. Нейните топли пръсти се пресягат, за да докоснат една от зарастващите рани, и това ме кара да потреперя. Тя издава приглушен стон на неодобрение и се отдръпва от мен, а след секунди се завръща с гърненце с лечебен мехлем, което мирише на гнило и мръсотия. След като ме намазва предпазливо, нахлузва нощницата през главата ми. Тънкият памук се залепва за мехлема и го кара да ме сърби, но вече знам, че не трябва да го чеша.