Отнема ми известно време, преди да разбера, че той говори на астрейски, и че изрича забранени думи, с които едно време се обръщаха към майка ми. Моята майка. В един друг живот аз бях друго момиче. Друг вид принцеса. На това момиче му беше казано, че някой ден ще бъде кралица, но самото то никога не бе пожелавало това. Да бъде кралица щеше да означава да живее в свят, в който майка й вече нямаше да съществува, а за нея това бе немислимо.
Но това момиче умря преди десет години. За нея вече няма помощ. Аз съм Тора. Аз не съм принцеса на нищо друго освен на пепелища. Аз ще направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност. Това е единственото, което има значение — не ръката на майка ми, която се отпуска безжизнено върху моята, не животът, който имах преди, нито пък този странник, изправен пред мен с окървавеното си лице и познати очи.
Мъжът се сгърчва, притеглен от веригите си. Той е твърде слаб, за да стигне до вратата, но дори не се и опитва да го направи. Вместо това се свлича на земята в краката ми, а пръстите му се вкопчват в подгъва на роклята ми и го оцветяват в червено.
Не. Моля ви. Част от мен иска да го вдигне и му каже, че греши. Друга част иска да се отдръпне от него, защото това е толкова хубава рокля, а той я цапа с кръв. Трета пък иска да му извика, че думите му ще навредят и на двама ни, но той поне ще усети милостта да бъде екзекутиран.
— Той отказва да говори с когото и да е освен с теб — казва император Корбинян, гласът му, прояден от киселина.
— С мен? — Сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че съм изненадана как дворът не може да го чуе. Всички очи в залата са приковани върху мен. Отчаяно очакват да се поддам, да направя дори и най-малкия намек за бунт, така че отново да видят как императорът ще избие от мен подобни идеи. Няма да им дам това. Аз ще направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.
Той се навежда напред от трона си, а очите му блестят. Твърде често съм виждала този поглед. Това е погледът, който ме преследва в кошмарите ми. Той е акула, доловила миризмата на кръв във водата.
— Не го ли познаваш?
Този е от любимия тип въпроси, задавани от императора. От ония, които нямат правилен отговор.
Поглеждам отново към човека, все едно се мъча да си го припомня, докато името му крещи в съзнанието ми. Изникват спомени, които се опитвам да прогоня. Те принадлежат на друго момиче, на друг живот, и единственото нещо, което могат да ми причинят, са неприятности. Императорът ме наблюдава, очаква някакъв знак, че не съм под палеца му. Но аз не мога да си наложа да отвърна поглед от очите на този човек. Не мога да го отблъсна.
В онзи друг живот аз го обичах.
Той беше най-довереният пазител на кралицата и според почти всички, той е моят кръвен баща — макар че дори майка ми не би могла да го твърди със сигурност.
Спомням си как изследвах лицето му за прилики с моето, но така и не намерих нищо убедително. Носът му имаше същия наклон, косата се къдреше около ушите му по същия начин, по който го правеше и моята, но аз приличах твърде много на майка си, за да съм сигурна в каквото и да е друго.
Като пазител той често пътуваше, за да брани страната с огнената си магия — Хаза, — но винаги се връщаше със сладкиши, играчки и нови разкази за мен. Често заспивах в скута му, а ръката ми стискаше медальона му, който той винаги носеше около врата си. Магията му преминаваше в мен като приспивна песен, която ме унасяше в сън.
Когато майка ми умря и познатият ми свят се превърна в прах, аз го чаках да ме спаси, но той така и не дойде. И едва сега, виждайки го сломен пред мен, осъзнавам, че никога не съм спирала да го очаквам.
Опитвам се да прогоня мислите си и да изпразня ума си, но това е безсмислено. Дори сега една бледа надежда тръпне в сърцето ми. Че този ден ще има щастлив край, че ние ще посрещнем още един изгрев заедно. Свободни.
Това е глупава, опасна надежда, но въпреки това тя гори.
Сълзи парят очите ми, но аз не мога да ги оставя да се търкулнат.
Сега той не носи медальона си. Най-вероятно първото нещо, което са направили хората на императора, когато са го хванали, е било да му го отнемат. За необучен член на двора един огнен камък едва ли може да осигури достатъчно топлина, за да изкара зимната нощ, но той би могъл с него да изпепели двореца до основи.
— Това е прочутият пазител Ампелио — казва императорът, провлачвайки всяка дума. — Трябва да си го спомняш. Той сееше предателство в мините, опитваше се да обърне хората срещу мен. Дори стана подстрекател на бунта във Въздушната мина през миналия месец.
— Не беше ли земетресението причина за бунта? — Гласът се изплъзва, преди да успея да го спра, окуражен от присъствието на Ампелио. Той не може да те спаси вече, както и ти него, мисля си аз.