Той се поколебава, преди да кимне.
— Ти в безопасност ли си?
Налага ми се за миг да направя пауза, преди да проговоря.
— В безопасност като кораб в циклон. — Астрейската дума за циклон — сигнок — е толкова близка до тази за пристанище — сигнак, че само добре тренирано ухо би доловило разликата. Но все пак би могло. Мисълта за това е парализираща, но успявам да я преодолея. — Къде са другите? — питам го аз.
Той поклаща глава и отвръща поглед от мен.
— Никъде — задавя се той, макар да изкарва втората сричка, така че да прозвучи на несвикналите уши по-скоро като навсякъде.
В това няма никакъв смисъл. Има по-малко астрейци, отколкото каловаксийци. Това наистина е така. Бяха едва стотина хиляди преди обсадата. Повечето от тях сега са роби, но той беше намерил някои съюзници. Минало е доста време, откакто за последно съм говорила астрейски, така че най-вероятно съм си го превела погрешно.
— Кой? — притискам го аз.
Той е вперил поглед в подгъва на полата ми и поклаща глава.
— Денят си отива. Дошло е време малките птички да отлетят. Утре е близо. Дошло е време старите гарвани да умрат.
Сърцето ми разпознава думите преди съзнанието ми. Те са част от древна астрейска приспивна песен. Майка ми я пееше, и бавачката ми също. Дали и той някога не ми я е пял?
— Дай му нещо и той ще те остави да живееш — изричам аз.
Ампелио се смее, но смехът му бързо се превръща в хриптене. Кашля и избърсва устата си с опакото на ръката си. Остават кървави следи.
— Какъв живот ще бъде това, когато ще съм оставен на милостта на един тиранин?
За него щеше да е доста лесно да обедини двойките съгласни и да направи астрейската дума за тиранин да прозвучи като дракон — символа на императора, но Ампелио изплюва думата, набляга на нея и я насочва към император Корбинян, така че дори онези, които не говорят и думичка астрейски, успяват да разберат смисъла.
Императорът се навежда напред в трона си, а ръцете му стискат облегалките толкова силно, че пръстите му побеляват. Той прави жест на един от стражите си.
Стражът изважда меча от ножницата си и пристъпва към проснатата по очи фигура на Ампелио. Той притиска острието в задната част на врата му, така че да пусне кръв, преди отново да вдигне меча и да нанесе убийствения удар. Виждала съм това толкова много пъти с други бунтовници или роби, които не са показали уважение спрямо господарите си. Главата никога не пада още при първия удар. Аз стискам юмруци в плата на роклята си, за да не се пресегна да го предпазят. Сега вече не мога да го спася. Знам това, но не мога да го осмисля. Пред очите ми изплуват образи и виждам как ножът прерязва гърлото на майка ми. Виждам роби, бити с камшик, докато животът напусне телата им. Виждала съм хора, обесени за това, че са тръгнали срещу императора, за това, че са имали смелостта да направят това, което аз не можах.
Бягай, иска ми се да му кажа. Бори се! Моли се! Изтъргувай се! Оцелей!
Но Ампелио не се отдръпва от острието. Единственото движение, което прави, е да се протегне и да прилепи ръката си към глезена ми. Кожата на дланта му е груба, цялата в белези и лепне от кръв.
Дошло е време старите гарвани да умрат. Но аз не мога да оставя императора да ми отнеме още един човек. Не мога да гледам как Ампелио умира. Просто не мога.
— Не!
Гласът си пробива път през изпотрошените частици, които ме съставляват.
— Не ли? — Тихо изречените от императора думи отекват в тишината и карат тръпки да преминат надолу по гръбнака ми.
Устата ми е суха, а когато проговарям, гласът ми стърже.
— Вие му предложихте милост, ако проговори, Ваше Височество. И той проговори.
Императорът се навежда напред.
— Така ли? Може и да не говоря астрейски, но той не ми се стори особено словоохотлив.
Думите излитат напред, преди да мога да ги спра.
— След усърдните ви опити да го унищожите, той е останал само с половин дузина верни другари. Той смята, че останалите мъже и жени са били убити по време на земетресението във Въздушната мина, но ако някои от тях са оцелели, те би трябвало да се срещнат с него южно от руините при Енгълмар. Там има горичка от кипарисови дървета.
В това има поне частица истина. Аз всяко лято си играех сред тези дървета, когато майка ми ме водеше на нейните ежегодни обиколки на руините.
Императорът накланя глава и ме изучава много внимателно, така сякаш може да прочете мислите ми като думи, изписани на лист хартия. Иска ми се да се снижа, но си налагам да издържа на погледа му и да повярвам в лъжата си.