— Не съм тренирал, откакто напуснах Шанхай — каза той. — Един спаринг-партньор би ми се отразил добре.
— Както и на мен — отвърна Уил. — Само че се нуждая от равностоен партньор, а не от хилаво създание, което изглежда така, сякаш вече е с единия крак в гроба. Макар че би могъл да свършиш работа като мишена.
Тъй като знаеше за Джеймс Карстерс нещо, което не беше споделила с Уил, Шарлот усети, че й прилошава от ужас.
„С единия крак в гроба! О, господи!“
Какво беше казал баща й? Че животът на Джем зависел от някакво лекарство, което можело да го удължи, но не и спаси.
„О, Уил!“
Тя понечи да пристъпи между двете момчета, сякаш за да защити Джем от жестокостта на малкия грубиян — в този случай — по-ужасяващо точна, отколкото той самият предполагаше — но после спря.
Лицето на Джем изобщо не беше променило изражението си.
— Ако с „единия крак в гроба“ визираш, че умирам, в такъв случай си прав — заяви той. — Остават ми около две години живот. Три, ако имам късмет. Така поне ми казаха.
Дори Уил не можа да скрие шока си, бузите му пламнаха.
— Аз…
Ала Джем вече се бе отправил към мишената, нарисувана на стената. Извади ножа от дървото, след това се върна и застана пред своя връстник. Макар и деликатен на външен вид, по ръст беше равен на другото момче. Застанали само на сантиметри, те се спогледаха, като впиха предизвикателно и продължително очи един в друг.
— Можеш да ме използваш като мишена, ако искаш — заяви Джем така нехайно, сякаш говореха за времето. — Струва ми се, че няма от какво да се боя, тъй като не те бива особено. — При тези думи се завъртя, прицели се и метна ножа, който се заби в самия център на мишената, потрепервайки леко. — Или пък — продължи, обръщайки се отново към Уил, — би могъл да ми позволиш да те обуча. Защото мен страшно ме бива.
Шарлот се взираше в тях. В продължение на половин година бе гледала как Уил отблъсква грубо всеки, опитал да се доближи до него (учители, баща й, годеника й Хенри, двамата братя Лайтууд) и всеки път — със смесица от неприязън и добре премерена жестокост. Ако тя не бе единственият човек, видял го да плаче, сигурно отдавна щеше да е изгубила надежда, че би могъл да се държи добре с когото и да било. А ето че сега, докато Уил наблюдаваше Джем Карстерс — момче с толкова крехък вид, сякаш беше от стъкло — суровото му изражение постепенно отстъпи място на предпазлива несигурност.
— Нали не е вярно, че наистина умираш? — попита той със странен глас.
Джем кимна.
— Така казват.
— Съжалявам — рече Уил.
— Недей — меко отвърна Джем и като отметна якето си, извади нож от колана си. — Не бъди толкова обикновен. Не казвай, че съжаляваш. Кажи, че ще тренираш с мен.
И той му протегна ножа, с дръжката напред. Затаила дъх, Шарлот не смееше да помръдне. Имаше чувството, че пред очите й се разиграва нещо много важно, макар и сама да не знаеше какво.
Уил посегна и пое ножа, без нито за миг да откъсва поглед от лицето на Джем. Докато вземаше оръжието от него, пръстите му докоснаха тези на другото момче и Шарлот си помисли, че за първи път го вижда да докосва някого доброволно.
— Ще тренирам с теб — съгласи се той.
1
Ужасяваща врява
— Декември е добър месец за сватба. — Въпреки че устата й беше пълна с карфици, шивачката говореше с ясна дикция, придобита от дългогодишна практика. — Както казват: „Ожени се, когато се сипе декемврийският сняг, и истинската любов ще просъществува“. — Тя заби и последната карфица в роклята и направи крачка назад. — Готово. Как ви се струва? Кройката е взета от модел, излязъл лично изпод ръката на Уърт.
Теса погледна отражението си в тясното, дълго огледало на стената в стаята си. Роклята беше от наситено златиста коприна, както бе обичайно за ловците на сенки, които вярваха, че бялото е цвят за траур, и никога не се женеха в бяло, въпреки че кралица Виктория бе поставила началото именно на такава мода. Брюкселска дантела обточваше тесния корсаж и се спускаше от ръкавите.