— Вдигни оръжие. — Гласът на Уил беше хладен и професионален като този на гувернантката й.
Тя се подчини. Беше й отнело известно време, докато свикне с усещането на бойното облекло по тялото си, с широката туника и панталони, и с колана около кръста си, ала вече се движеше в него с лекота, сякаш бе облякла най-удобната си нощница.
— Не разбирам защо не искаш да напишеш писмо. Едно-едничко писмо.
— А аз не разбирам защо не искаш да се прибереш у дома — отвърна Уил. — Ако просто се съгласиш да се върнеш в Йоркшир, ще престанеш да се тревожиш за родителите ни, а аз бих могъл да уредя…
Сесили, която бе чувала тази реч поне хиляда пъти, го прекъсна:
— Какво ще кажеш за един облог, Уил?
За нейно удоволствие, но и мъничко разочарование, очите му блеснаха, досущ като тези на баща им, когато някой предложеше облог. Мъжете бяха толкова предсказуеми.
— Какъв облог?
Той направи крачка напред. Бе в бойно облекло и Сесили можеше да види Знаците, които обвиваха китките му, руната мнемозина около врата му. Беше й отнело известно време, докато Знаците престанат да й се струват обезобразяващи белези, ала вече бе свикнала с тях, така, както привикна и с бойното облекло, просторните, отекващи зали на Института и странните му обитатели.
Тя посочи стената пред тях, върху която имаше прастара мишена, нарисувана с черна боя — малък кръг, обграден с по-голям.
— Ако улуча центъра три пъти подред, ще напишеш писмо на мама и татко, и ще им кажеш как си. Ще им разкажеш за проклятието и защо се махна.
Изражението на Уил приличаше на рязко захлопнала се врата, както ставаше винаги, когато Сесили му отправеше тази молба. Ала след това промърмори:
— Никога няма да улучиш три пъти, без да пропуснеш, Сеси.
— Е, тогава не би трябвало да се боиш от подобен облог, Уилям.
Нарочно използва пълното му име. Знаеше, че това го дразни, поне когато идваше от нея, макар че от устата на Джем, неговия най-добър приятел (не, неговия парабатай — след като дойде в Института, научи, че това са две съвсем различни неща), Уил го смяташе за израз на привързаност. Може би защото все още си спомняше как тя се клатушка след него на пълничките си крачета и вика „Уил! Уил!“ на задъхан уелски. Никога не го беше наричала „Уилям“, единствено „Уил“ или уелското „Гуилем“.
Той присви очи насреща й — имаше същия тъмносин поглед като нейния. Някога, когато майка им подхвърляше с обич в гласа, че като порасне, Уил ще се превърне в истински разбивач на сърца, Сесили винаги я поглеждаше недоверчиво. Тогава брат й сякаш се състоеше само от ръце и крака, кльощав, рошав и вечно мръсен. Сега обаче виждаше какво бе имала предвид майка й; беше го прозряла в мига, в който прекрачи прага на трапезарията в Института. Той се бе изправил слисано, а тя си беше помислила: „Това не може да е Уил“.
Бе обърнал очи към нея, очите на майка им, и тя съзря гнева в тях. Изобщо не се радваше да я види. И докато в спомените й имаше кльощаво момче с чорлава черна коса, като на циганче, и листа, полепнали по дрехите, сега пред нея стоеше висок, плашещ мъж. Думите, които бе искала да изрече, се бяха стопили върху езика й, и тя бе отвърнала на суровия му поглед също толкова строго.
Оттогава нещата изобщо не се бяха променили и Уил едва изтърпяваше присъствието й, сякаш сестра му беше камъче в обувката му — постоянно, макар и дребно неудобство.
Сесили пое дълбоко дъх, вирна брадичка и се приготви за първото хвърляне. Уил не знаеше и никога нямаше да узнае за часовете, които бе прекарала в тази зала в тренировки, учейки се да балансира тежестта на ножа в ръката си, откривайки, че доброто хвърляне започва със стойката на тялото. Отпусна ръце до себе си, а после бавно изтегли дясната зад главата си, преди да я изнесе напред, заедно с тежестта на тялото си. Върхът на ножа беше наравно с мишената. Сесили го остави да полети и дръпна ръка назад, поемайки си рязко дъх.
Острието се заби право в центъра на мишената.
— Веднъж — заяви тя, отправяйки усмивка на превъзходство към Уил.
Той я изгледа студено, издърпа ножа от стената и й го подаде.
Сесили го хвърли отново. И този път оръжието потъна в центъра на мишената и остана там, вибрирайки лекичко като подигравателен пръст.
— Два пъти — каза тя с ангелско гласче.
Стиснал челюст, брат й отново извади ножа и й го подаде. Увереност течеше във вените й като нова кръв. Знаеше, че може да го направи. Открай време можеше да се катери толкова нависоко, колкото и Уил, да бяга също толкова бързо, да задържа дъха си също толкова дълго…