Хвърли ножа и той се заби в сърцето на мишената. Сесили подскочи във въздуха и плесна с ръце, отдавайки се за миг на триумфа от победата. Косата й се измъкна от фибите и падна върху лицето й. Тя я отметна назад и се усмихна широко на Уил.
— Ще трябва да напишеш писмото. Прие облога!
За нейна изненада, той отвърна на усмивката й.
— О, ще го напиша. Ще го напиша, а после ще го хвърля в огъня. — След това вдигна ръка, за да прекъсне възмущението й. — Казах, че ще го напиша. Но не и че ще го изпратя.
Сесили изпусна шумно дъха си.
— Как смееш да ми погаждаш подобен номер!
— Казах ти, че не ставаш за ловец на сенки, иначе нямаше да допускаш да те излъжат толкова лесно. Няма да напиша писмо, Сеси. То е в разрез със Закона, така че точка по въпроса.
— Сякаш пък точно теб те е грижа за Закона! — Сестра му тропна с крак и начаса го ядоса още повече — ненавиждаше момичета, които тропаха с крак по пода.
Уил присви очи.
— А теб не те е грижа дали ще бъдеш ловец на сенки. Какво ще кажеш да напиша писмо и да ти го дам, ако обещаеш да им го отнесеш лично… и да не се връщаш.
Сесили се дръпна сепнато. Спомняше си предостатъчно караници с Уил и цял куп порцеланови кукли, станали на парчета, след като той ги беше пуснал от таванския прозорец, но в спомените й имаше и много нежност: братът, който превързваше удареното й коляно или оправяше панделките на плитките й, когато те започнеха да се разплитат. Тази нежност липсваше у мъжа, който стоеше пред нея сега. През първите една-две години след заминаването на Уил, майка й все плачеше и повтаряше, че ловците на сенки щели „да изтръгнат цялата обич от него“. Разказваше на Сесили колко студени души имат те, как й бяха забранили да се ожени за своя съпруг. Защо му беше на Уил, нейното скъпо дете, да ходи при тях?
— Няма да отида — заяви момичето, измервайки брат си с решителен поглед. — И ако настояваш да го направя, аз ще… аз ще…
Вратата на таванското помещение се отвори и Джем застана на прага.
— А, заплашваме се един друг, както виждам. Цял следобед ли го правите или тъкмо започвате?
— Той започна пръв — каза девойката и посочи брат си с брадичка, макар да знаеше, че е безсмислено. Джем, парабатаят на Уил, неизменно се отнасяше към нея с онази сдържана доброта, която бе запазена за по-малките сестри на приятелите, но винаги вземаше страната на брат й. Благо, ала твърдо, той поставяше Уил над всичко друго на този свят.
Е, почти всичко друго. Именно Джем най-силно я беше поразил, когато бе пристигнала в Института — той притежаваше неземна, необикновена красота със своята сребриста коса и очи, и деликатни черти. Приличаше на принц от приказките и Сесили би могла да помисли дали да не започне да си го харесва, ако не беше толкова абсолютно ясно, че той бе изцяло и необратимо влюбен в Теса Грей. Очите му я следваха където и да отидеше, а когато говореше с нея, гласът му се променяше. Веднъж майката на Сесили беше подхвърлила развеселено, че едно от съседските момчета гледало някакво момиче така, сякаш то било „единствената звезда на небето“ и именно по този начин Джем гледаше Теса.
Сесили не се дразнеше от това — госпожица Грей беше мила и учтива с нея, макар и малко срамежлива, вечно забила нос в някоя книга, досущ като Уил. Ако Джем харесваше такива момичета, значи двамата никога нямаше да си паснат… а и колкото по-дълго живееше в Института, толкова по-ясно си даваше сметка, че това би направило нещата между нея и Уил ужасно неловки. Той беше готов да брани Джем едва ли не със зъби и нокти и щеше да я дебне неотклонно, в случай че тя го нарани или ядоса по някакъв начин. Не, за Сесили беше най-добре да няма нищо общо с цялата работа.
— Тъкмо си мислех да грабна сестра ми и да я хвърля на патиците в Хайд Парк — заяви Уил, като отметна мократа си коса и дари Джем с една от редките си усмивки. — Не бих отказал малко помощ.
— За съжаление май ще се наложи да поотложиш плановете си за сестроубийство. Гейбриъл Лайтууд е долу, а аз имам две думи за теб. Две от любимите ти думи, поне ако ги събереш.
— Пълен идиот? — предположи Уил. — Безполезно парвеню?
Джем се ухили.
— Демонска шарка.
Крепейки подноса върху едната си ръка с лекота, придобита от години практика, Софи почука на вратата на Гидеон Лайтууд.
Отвътре се разнесе звук на забързано тътрузене на крака, вратата се отвори и Гидеон застана пред нея по панталон, тиранти и риза, чиито ръкави бяха навити до лактите. Ръцете му бяха мокри, сякаш току-що беше прокарал пръсти през косата си, която също беше влажна. Сърцето на Софи подскочи лекичко в гърдите й, преди отново да се върне на мястото си. Тя се насили да се намръщи.