Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците
ПРОЛОГ
Пак тичаше…
Тичаше. Стъпалата й горяха, обувките й барабаняха бясно по горещия паваж. Тичаше. Сърцето й биеше до пръсване. Тичаше. Когато стъпките започнаха да я настигат, остана без дъх. По-близо… Още по-близо… Почти до нея! Тя събра последните си капки сила и се втурна отново в черната нощ, понесла ужаса като факла. Нямаше къде да се скрие в тесния лабиринт на страничните чикагски улички.
Не знаеше нищо за преследвача си. Дали е въоръжен? Толкова ли е гневен, та да убие? Знаеше само, че е по-едър, по-силен и по-бърз от нея. Чувстваше се като птица със счупено крило; дебнеше я безмилостен котарак — да я сграбчи и да я разкъса зад ъгъла. Не можеше да му излезе насреща като равен с равен. Нямаше бързината на краката му, нито бруталната му сила. Оставаше да го надхитри. Но затова й трябваше време — да дойде на себе си, да си поеме дъх.
Не можеше повече. Капнала от умора, тя кривна в един вход и се притисна плътно до вратата. Скри лицето си в сянката и затаи дъх. Човекът профуча край нея. За миг й се мярна оръжието, което носеше — дебела тояга. Зачуди се: откъде ли я е взел? Не че беше толкова важно. Единствената й грижа бе да не му даде възможност да я употреби срещу нея.
Когато мъжът отмина, тя направи усилие да си поеме дъх и да се пребори със страха. Трепереше неудържимо. Не можеше да задържи дишането си. От тринайсет годишна не й се беше налагало да затаява дъх. Даже не беше сигурна, че си спомня как се прави това.
Стъпките му бяха започнали да заглъхват, но изведнъж се усилиха отново. Връщаше се по същия път. Оттам щеше да я види — сгушена във входа като животно, хванато в капан. Трябваше да бяга. Да намери начин и да премине в нападение. Вдигна пак полите си и хукна по някаква пътека с намерение да избяга по обратния път.
Но както се провираше през простряно напряко на пътеката пра не, тя се натъкна на тухлена стена. Бе тичала толкова бързо, че едва не се блъсна в оградата. Залута се насам-натам, търсейки трескаво изход. Накрая се отказа и се свлече по оградата. Малкото пространство се сключи над нея. Пътеката смърдеше на боклук и на евтин парфюм. От отворения прозорец отгоре долиташе писклив женски смях. Стъпките се приближаваха, насочиха се към пътеката. После спряха настъпи злокобна пауза, в която се чуваше само смразяваща тишина. Тя надникна между прането и сърцето й спря едновременно със стъпките. Преследвачът й бе застанал там, озърташе се наоколо и удряше с тоягата по дланта си. Чуваше се силно плющене.
Нямаше време за мислене. Беше умна и живееше от ума си. Но никога не бе изпитвала такава нужда от идеи, както сега.
Ако искаше да се махне от тази пътека, трябваше да рискува всичко. Това бягство изискваше да блъфира смело, макар че един толкова дързък блъф можеше да й струва свободата. Взря се отново през прането. Мъжът пристъпваше дебнешком по дългата, тъмна пътека. Към нея. В лицето на надвисналата опасност тя изведнъж осъзна какво трябва да направи.
Смъкна бързо червената перука, разбухна русата си коса, разкъса роклята си и я свлече от себе си. Дръпна една рокля от въжето и разбра със закъснение, че е на някоя проститутка — яркозелена коприна, украсена с пера и мъниста. Нахлузи я върху си и влезе в ролята без усилие, както бе захвърлила дегизировката. Не остана време да я закопчае, но реши, че така ще е по-добре. Сложи ръце на хълбоците, излезе изпод завесата, образувана от крещящи разноцветни парцали и залюля бедра към него с усмивка тип „ела насам“ Като по чудо, с тази стойка и с държането си, с промяната на чертите си тя се бе превърнала от размъкната улична крадла в жена със смайваща хубост самата й кожа излъчваше чувственост в тази задуха.
Докато валсираше към него, нацупените й устни проблясваха в тъмнината. Презрамката на роклята й се смъкна и оголи рамото. Тя се възползва от случая, доближи се и се отърка о него с тихо мъркане. Той се взираше в нея, вцепенен от видението, изпречило се на пътя му тъй неочаквано.
— Да не би случайно да търсиш мен, миличък? — попита го тя с естествения си глас, с британския акцент.
— Аз… търсех една червенокоса — заекна той.
— Мога да стана и червенокоса… ако си платиш. — Тя обещаващо разпиля блестящата си руса грива по рамото му. — Мога да стана каквото поискаш.
Той изглеждаше стреснат от внезапния обрат на събитията. Тя знаеше как въздейства на мъжете, как може да ги подлудява с чувствеността си, щом поиска. И разчиташе на това сега.
— Не… Искам да кажа… Да сте виждали една червенокоса жена?
— Загуби ли я? — Тя го дразнеше хладнокръвно, с усмивка на уста. Той преглътна мъчително, облян в пот; мъчеше се да запази самообладание, докато задничето й се отъркваше о бедрата му.