— Вечерният вестник, сър? — Саранда чу мъжки глас, мек и лиричен с южняшкия си диалект.
Мейс възприе акцента си на янки.
— Благодаря.
— Да оправя ли леглото, сър?
— Ъ, не… Леглото е добре така както си е.
Като събра всичката си сила, Саранда се дръпна от въжетата и издаде приглушен стон.
— Какво беше това, сър?
Мейс погледна вътре към жената, чиито очи мятаха огньове.
— Карам медения си месец, нали разбирате.
— Ами да, разбира се, сър. Приемете моите най-искрени поздравления.
— Благодаря ви отново.
— И много щастливи години занапред.
— Да, е, ако жена ми продължи да бъде каквато е точно сега, смея да кажа, че е напълно възможно.
— Искате ли една лека вечеря като за младоженци, сър?
— Добра идея. Ще поръчаме хляб, сирене и вино, ако обичате. О, и един добре наточен нож.
— Да, ще се върна след малко, сър.
Когато се затвори вратата, Мейс се приближи към Саранда с весела усмивка.
— Лошо момиче. Може да се наложи да те накажа за това. — Той не обърна внимание на отровния й поглед и се разходи из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, подсвирквайки си. Скоро отново се почука на вратата.
— Вечерята ви, сър.
Мейс все ножа, вдигна го към светлината, опита го на палеца си, сетне каза:
— Да, това ще свърши добра работа. Благодаря.
Той плати на стюарда, взе подноса с храната и затвори вратата.
Като остави подноса, той се върна в спалнята. Безгрижно издърпа запушалката от устата на Саранда, която напразно се опитваше да навлажни изсъхналия си език.
— Ти, жалка отрепко! Надявам се, че този нож ще послужи да ти прережа жалкото гърло!
Без да й обръща внимание, той се върна в дневната, запали цигара и като взе вестника, го разгърна и седна да го прегледа.
— Ние сме новина номер едно във вечерното издание — коментира Мейс, сякаш тя не бе вързана и очакваща да бъде убита върху леглото му. — Да ти го прочета ли?
— Да ти кажа ли какво наистина желая да направиш?
— Внимавай, любима. Ще се наложи отново да ти запуша устата.
Тази заплаха я накара да млъкне. Все още не бе успяла да навлажни езика си.
Времето минаваше. Залезът обагри небето в розово и отмина, а то стана лилаво, после сиво и накрая тъмносиньо. От прозореца на кабината Саранда виждаше луната и звездите. А Мейс продължаваше да пуши и да чете като доволен съпруг, прибрал се в къщи след работа. Когато бе необходимо, той засилваше светлината и се приближаваше към нея.
Саранда продължи да се бори и да се опитва да разхлаби възлите, за да може да се измъкне от леглото, да грабне ножа и да го намушка в нищо неподозиращия гръб. Но той ги бе завързал толкова стегнато, че те не поддаваха. Кръвта се оттичаше от ръцете й и те изтръпваха. Колкото повече се движеше, толкова по-охлузени ставаха китките й.
От време навреме Мейс пускаше вестника на масата и отиваше при нея, сякаш за да провери настроението й. Веднъж я попита:
— Ще ти бъде ли по-удобно, ако ти сваля обувките?
— Искам да ги метна по главата ти.
Мейс ги свали. Когато започна да масажира стъпалото й, като разтриваше леко и премахваше болката, Саранда усети как по крака й се стрелва желанието и се настанява в слабините й. Наново разгневена, тя го ритна. Но той бе забелязал резултатите от докосването и се оттегли с усмивка.
След това се приближи и я докосна по бузата. Когато тя се дръпна настрани, той се отдалечи тъй мълчаливо, както бе дошъл.
Саранда вече ставаше любопитна. Първоначално гордостта й я караше да мълчи. Проклета да я, ако му достави удоволствието да го пита за намеренията му. Но след като нощта смени здрача, започна да осъзнава, че съпротивата й просто я беше уморила и нищо повече. Саранда отпусна вяло глава на възглавниците и преглътна гордостта си.
— За Бога, Мейс, кога най-сетне ще свършваме с този фарс? Да не би да си ме вързал за този олтар само за да ме плашиш?
Той дойде и застана над нея.
— Казах ти. Възнамерявам да се любя с теб. Толкова цялостно — той прокара пръсти по все още облечените й гърди, — с толкова любов, че никога повече и да не помислиш за друг мъж, когато те докосвам
— Кога смяташ — попита тя през стиснати зъби — да започваш?
— Когато си готова.
— Никога няма да стана готова.
— Тогава ще чакам. Това не е игра. Нито пък е нещо, което започва, за да свърши. Това, принцесо, ще бъде нощ на нощите. Нощ, която да се запомни. Нощ, която да накара поетите да я възпеят. Най-омагьосващата от всички възможни нощи, през която ти, моя прекрасна затворнице, ще дойдеш при мен без злоба в сърцето си. Не с цел да подчиняваш. А от любов. Ще видиш моето лице и ще викаш моето име. Защото — добре ме чуй, сладка моя — аз няма да се задоволя с по-малко от това.