Мейс се оглеждаше из стаята. Като погледна нагоре, той зърна на тавана окачалката за газовата лампа. Набързо заключи вратата.
— Когато почукат, отвори им веднага.
Стъпките завиха зад ъгъла и спряха точно пред тяхната врата. Мейс изпъна ръце няколко пъти напред-назад, проверявайки състоянието на оздравялата си ръка. Саранда не знаеше какво е намислил, но нямаше време за въпроси. Трябваше да се довери на способността му да съобразява бързо.
По вратата захлопаха с юмруци.
— Отваряйте!
Мейс кимна. Саранда отключи и разтвори широко вратата. В същото време той скочи високо, сграбчи полилея, залюля се назад, после напред и нанесе по един свиреп удар с ботуш на двамата стъписани мъже на прага. Те се свлякоха на пода.
— Е, как е? — каза той, втренчен изненадано в тях. — Получи се.
— Не беше ли сигурен?
— Никога преди не го бях опитвал.
— О, страхотно. Нищо не може да се сравни с експеримента, когато животът ни е в опасност.
— Ще го обсъждаме по-късно, ако не възразяваш.
Той я грабна за ръка и я повлече след себе си, прескачайки телата. Когато приближи до ъгъла, провери коридора. На кърмата на кораба бяха заели позиция няколко души. След като чуха раздвижването, те побягнаха в тяхна посока, но бе ясно, че ще им трябва известно време, за да ги стигнат.
— Можеш ли да плуваш? — попита Мейс.
— Разбира се, че мога. — Саранда се бе спасявала неведнъж чрез гмуркане и плуване.
— Тогава хайде. — Мейс я дръпна след себе си и крадешком, но бързо се запромъква към другия край на парахода, далеч от мястото, където той бе хвърлил котва. Чуваха приближаващи стъпки и гласове, които спореха в тъмното. Двамата мъже трябва да бяха дошли на себе си, тъй като викаха на другите да ги спрат.
Мейс взе чантата и я хвърли във водата, без да се чуе никакъв плисък. Сетне, като сложи предупредително пръст на устните си, той помогна на Саранда да се прехвърли и държа ръцете й, докато се спусне в мътните води на Мисисипи. Идеше й да изписка, когато се гмурна във водата. Беше топла, но някак гъста около тялото й. Наоколо плуваха парчета от нещо лепкаво и се отъркваха около краката й. Саранда прехапа устни, за да не извика. Само един Господ знаеше какво се криеше в тия води.
— Те са въоръжени и опасни — извика някакъв глас над тях. — Имаме заповед да стреляме на месо.
Саранда моментално забрави всичко — водата, тинята, възможните водни животинки. Докато Мейс безшумно се спускаше във водата зад нея, тя опипваше слепешката наоколо за куфара. Дори да плаваше наблизо, Саранда не можеше да го открие. Тя продължаваше да търси, когато течението я повлече надолу, потопи главата й и изпълни ноздрите й с вода. Мейс я извади, улови я над лакътя и с мощни движения заплува надалеч от кораба.
Трудно им бе да се движат, тъй като течението постоянно заплашваше да ги повлече надолу. След няколко минути Саранда се задъха, водата влизаше в очите й, а дрехите й я дърпаха надолу при всяко движение. Раменете я заболяха, а дробовете й сякаш бяха пълни с вода. Наблизо плуваха големи клони, които дращеха кожата й и късаха роклята й. Но когато погледна назад към парахода и видя светлината от фенерите, чу виковете за тревога, когато бяха установили, че са избягали, тя поднови усилията си.
И въпреки всичко Саранда забавяше измъкването им. Полите й бяха толкова тежки, че я повличаха надолу като котва, убивайки скоростта им.
Двамата плуваха към брега и се криеха сред храсталаци и тръстики. Саранда се гушеше до Мейс, трепереща в нощния въздух, докато параходът минаваше покрай тях със скоростта на охлюв. По страничните перила бяха надвиснали мъже и осветяваха наоколо с фенерите си. Саранда потопи лице в тинята. Не се знаеше дали в тъмното някой случаен сноп светлина няма да попадне върху нея.
В един момент светлината пробяга върху тях и тя затаи дъх, сигурна, че са ги открили. Но параходът отмина.
— Не виждам нищо — чуха някакъв мъжки глас да се обажда.
— Не се тревожи — извика друг. — Никой не може да престои дълго в тази река. Ако течението не ги удави, ще трябва да се насочат към брега. А в тези гори няма да могат да стигнат далеч. Ще патрулираме из района до сутринта. И тогава ще ги открием.
Мейс сложи устни на ухото й. Нервите й бяха толкова опънати, че тя подскочи от допира.
— Единственият ни шанс е реката. Ако успеем да минем покрай тях, ще заплуваме надолу по течението.
— Но ти чу какво казаха. Никой не може да плува дълго…
— Забрави ли, че съм акробат? Свикнал съм да напрягам тялото си до крайност. — Мейс обърна лицето й към своето. — Хайде, любима, не ме предавай точно сега.