Саранда кимна, окуражена от неговата увереност.
— Просто се дръж за мен.
Саранда го послуша и двамата заплуваха близо до брега, като се плъзгаха бавно и предпазливо покрай парахода и спираха само когато върху им попаднеше светлина. Това бе трудна работа и Саранда едва си поемаше дъх. Тя знаеше, че тези хора нямат намерение да я заловят, за да я изправят пред съда. Ако ги хванеха, щяха да ги убият — навярно, твърдейки, че са ги застреляли при опит за бягство. При мисълта за това краката й се схващаха.
Но щом погледнеше Мейс в отраженията от фенерите, Саранда виждаше в очите му твърдата решимост да приеме невъзможното предизвикателство. Тя си спомняше, че той е боец по душа, свикнал да се справя с лекота с корумпирани и властни хора. Това я успокояваше и й даваше сила.
Щом преминаха успешно покрай парахода, Мейс започна да плува с решителни махове, като увеличаваше разстоянието между тях и преследвачите им колкото бе възможно повече. Саранда се бореше да не изостава. Беше принудена да го сграбчи за раменете и да го остави да я тегли напред. След като оставиха парахода далеч зад себе си, той спря бързите си махове и се обърна към нея. Задъхан, я придърпа към себе си, хвана я за колана на роклята и го разкъса.
— Какво правиш?
— Освободи се от тази смъртоносна тежест.
Той дръпна полата от нея и я метна настрани, след което течението я понесе.
— Да не си полудял? — извика задъхано Саранда. — Току-що хвърли единствената ми дреха. След като вече си загубих куфара.
— По-добре дрехите, отколкото живота ти. Когато стигнем на брега, ще измислим нещо.
— Кога, за Бога, ще бъде това?
— Когато реша, че е безопасно. Засега това е най-бързият ни начин на придвижване. Освен ако, разбира се, не искаш дреха на затворнически райета.
И така, двамата заплуваха отново, като отвреме-навреме се отпускаха по течението, за да си починат, след което продължаваха колкото можеха по-бързо. Саранда трябваше да признае, че й бе по-лесно без тежестта на полите й. Но бе отчайващо изморена, ръцете й вече не издържаха под постоянното напрежение да се държи над водата.
Трябва да бяха плували часове наред. Небето започна да просветлява на изток. Точно когато Саранда мислеше, че не може повече, Мейс изплува, като преплете краката си в ножица, за да се задържи над водата. Без атлетичните му мускули, Саранда започна да потъва под повърхността, докато Мейс не я хвана и не я вдигна над водата.
— Най-добре да поемаме към сушата — каза той, като огледа небето. — Нощем реката е спасително кътче. Но през деня е цяла беля.
Саранда дори нямаше сила да изрази облекчението си. От целия й скиталчески живот тази нощ в реката бе най-неприятната.
Усетил изтощението й, Мейс я прихвана и заплува с нея към далечния бряг. Щом стигнаха, двамата излязоха от водата с изтръпнали крака и задъхани паднаха на тинестия бряг.
Саранда лежа известно време, като се опитваше да си поеме дъх. Зазоряваше се и тя усещаше как тинята охлажда лицето й. Усети как губи съзнание и потъва в сън. Едва когато Мейс я разтърси, си спомни опасността и му позволи да я вдигне на крака.
Щом се надигна, станала безчувствена към умората, Саранда се огледа. На дневна светлина Мисисипи бе кафява, каквато си я спомняше от палубата на парахода. Оттук дори не се виждаше отвъдният бряг. Само се чуваше плисъкът на водата, същият звук, който я бе приспивал дълги часове наред.
Погледът й падна върху дрехите й и от устните й излезе вик, когато осъзна какво представлява. Беше цялата в тиня. Блузата й бе разкъсана на парчета, сатенените й гащи също бяха на парцали и прилепваха към бедрата й. Добре поне, че от тинята, полепнала потях, не прозираха. Косата й, станала кафява, висеше на мокри кичури. Саранда усещаше мръсотията по лицето си, виждаше я в гънките на дланите си и под ноктите си.
— Погледни ме! — извика тя, забравила умората.
— Точно това правех.
Саранда се обърна към Мейс. И той не изглеждаше по-добре. Панталоните му бяха окъсани като нейната блуза и също толкова мръсни. Голите му гърди бяха целите покрити с тиня, така че изглеждаше като някаква езическа статуя от глина. Косата и лицето му бяха целите в мръсотия. Когато прокара ръка по челото си, я размаза още повече.
— Чувствам се така, сякаш съм се въргаляла в кочина — оплака се Саранда, като се опитваше да изтърка мръсотията от лицето си.
— Всъщност, изглеждаш доста привлекателно — каза Мейс, като я притегни към себе си.
— Дрънкаш сладникавите глупости, които всяка жена иска да чува.
— Щеше ли да помогне, ако бях ти казал, че си красива като Нил на лунна светлина?