— Никакво споменаване на реки, моля те. Дойде ми до гуша от тази проклета река, ще ми стигне до края на живота!
Двамата се огледаха. Нищо не се виждаше, освен водата от едната страна и гората от другата. Гората изглеждаше гъста и враждебна, но поне не беше мокра.
— Може да ти се наложи да я заобичаш. Не знам къде сме. Някакси трябва да стигнем до най-близкия град, а оттам — до Ню Йорк.
— Не ме е грижа как ще стигнем дотам, само да не плуваме.
— Първата ми работа е да намерим някакви дрехи. После ще видим как да стигнем до града. Ако изобщо съществува подобно нещо наоколо. Което, при липса на избор, означава, че засега ще вървим.
— Да вървим ли? А кога ще спим?
— Когато вече не изглеждаме като същества от друг свят.
Саранда се опита да се изплакне с вода от реката, но без успех.
— О, Мейс, никога не съм се чувствала толкова мръсна и отвратителна. Как изобщо ще се измием?
— Ти ми кажи — предложи той с предизвикателно пламъче в погледа.
— Като открием хора, баня, дрехи и намерим начин да стигнем до града?
— Сега мислиш точно като жената, в която се влюбих.
— Така ми се иска. Какво да кажем, та да обясним убедително състоянието си?
Мейс я целуна и се разсмя, когато тя се изскубна от накаляните му устни.
— Нека просто го оставим на вдъхновението на мига, а?
— Трябва да кажа, че си в забележително добро настроение. Като се има предвид, че си мокър до кости, покрит с мръсотия и без никакво име.
— Е, принцесо, както виждам нещата, двамата сме живи и заедно. В сравнение с това, какво значение има мръсотията?
Сърцето й заби от внезапен прилив на любов към Мейс. Внезапно калта вече нямаше значение. Тя го целуна силно, като вкара език в устата му и се притисна към лепкавата му кожа. Когато най-накрая се отдръпна, за да си поеме дъх, Саранда бе изпълнена с оптимизъм като Мейс.
— Хайде да вървим и да подмамим първия фермер да си свали панталоните, за да му ги вземем.
Мина сякаш цяла вечност, преди да усетят миризмата на дим. Часове наред вървяха през гората, а храсталаците им дращеха нозете, докато мръсотията се спичаше по кожата им. Когато слънцето се вдигна в небето, жегата стана непоносима. Не след дълго потта се смеси с мръсотията и по лицата им потекоха струйки.
Внезапно стигнаха до просека, където из въздуха се носеше миризма на готвено. Изтощението на Саранда внезапно изчезна. Отвъд гората се намираше обещанието за баня, чисти дрехи и топла храна. Не разполагаха с нищо друго освен с ума си, а трябваше да измислят хитра история, която да изглежда разбираема дори за простите фермери.
Двамата спряха и се спогледаха. Саранда видя предишното въодушевление от предизвикателството в очите на Мейс. Тя ненадейно се почувства жива, усети как кръвта й бушува във вените като река Мисисипи.
— Ти води, а аз ще те следвам — каза тя и бързо го целуна за късмет.
— Измислил съм идеалната история — каза й той, ухилен. — Толкова е абсурдна, че ще трябва да повярват.
Заедно навлязоха в просеката. Вървейки уверено, те се насочиха към малка нивичка. В далечината имаше някаква постройка, а от комина се виеше дим.
С приближаването си обаче намалиха ход. Отблизо видяха, че мястото не е нищо повече от ферма на изполичар. Постройката бе просто една колиба, която се нуждаеше от незабавен ремонт. Едно единствено прасе ровеше в калта, оградено с ниска ограда. Отпред вреше стар котел. Една жена, на вид съсипана и състарена от работа, търкаше дрехи върху дъска за пране. Беше заобиколена от поне осем деца, които изглеждаха под дванайсетгодишна възраст. Всичките бяха слаби и дрипави, липсваха им зъби, а скулестите им лица ясно показваха колко са недохранени.
Когато приближиха, жената вдигна глава. Отблизо пролича, че е около трийсетгодишна. Кожата й обаче бе провиснала по лицето, а погледът й бе доста добре познат на Саранда. Виждала го бе в очите на отчайващо бедните по лондонските улици. Това бе кухият, изпразнен поглед на човек, който отдавна се е отказал от всякакви надежди. Който дори не си спомня, че подобно нещо съществува.
Мейс докосна ръката на Саранда и двамата внезапно спряха. Не бяха необходими никакви думи. Като го погледна в очите, Саранда видя мъка, тъга и симпатия. Усети внезапен прилив на радост. Погледът му я накара за първи път да осъзнае нещо. Тя се бе променила заради него. Сега можеше да разтвори сърцето си и да почувства страданието на друг човек. Знаеше, че никога повече няма да пожелае да нарани невинни хора.
Това бе най-приятното чувство, което Саранда бе изпитвала. С преизпълнено и благодарно сърце тя обви ръка около кръста на Мейс.
— Ти вече не си онази змия — прошепна тя. И знаеше, че той я разбра.