Легнали един до друг на леглото, Мейс и Саранда се размърдаха непохватно.
— Малко сън наистина ще ни се отрази добре — съгласи се Мейс, — при положение че ще пътуваме цяла нощ.
— Толкова съм гузна — прошепна тя. — За дните, когато бях безсърдечна. Когато нямаш сърце, то поне не може да бъде разбито, както става сега.
— Не се бой, любима. Щом вземем отново „Глоуб джърнъл“ в ръцете си, ще им пратим пари. Ще кажем, че са спечелили някакъв конкурс. Никога няма да разберат истината.
Тази перспектива я развесели, но още повече — фактът, че Мейс говореше в множествено число. Тя повдигна глава да каже нещо, когато едно потрепване на завесата привлече погледа й. Там, от двете страни на плата, бяха застанали шест малки личица, по три от всяка страна и наблюдаваха с немигащи очи. Тя сбута Мейс и той се разсмя, като ги видя. Повдигна се малко и каза:
— Добре, приятелчета, елате тук. Време е за една приказка.
Децата се метнаха на леглото, като наобиколиха двамата непознати, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Мейс сграбчи две от тях, за да ги задържи да не паднат от тясното легло.
— Виждали ли сте някога цирк? — Децата поклатиха глави. — Ами това е нещо изключително.
И Мейс прекара времето, през което щеше да спи, като разказваше приказки и рисуваше с думи картини, толкова преизпълнени с цветове, магия и въодушевление, че децата наистина ги видяха. От слоновете до клоуните и летящите хора на трапеца те прекараха следобеда в един свят на фантазии и развлечения, който не се знаеше дали ще зърнат някога.
Саранда наблюдаваше Мейс с нежна усмивка на лице. Той беше омагьосал децата. Ако описваше скок от трапеца, те подскачаха и си запушваха ушите. Ако описваше тъпите номера на клоуна, те се хилеха до уши. Прекараха следобеда, забравили оскъдното си съществуване само защото този мил човек се погрижи за тяхното щастие повече, отколкото за собствените си нужди.
Какъв прекрасен баща ще излезе от него.
Тогава, осъзнала какво си е помислила, Саранда го погледна с ужасени очи. По лицето му виждаше колко много обича децата. След като бе поел цялото бреме, плувайки в Мисисипи, той сигурно беше изтощен. И въпреки това очите му грееха с нежност и топлота, докато им разказваше весели приказки, за да ги развлече. Саранда си помисли, че чува закопняла въздишка в гласа му, сякаш тъгуваше за времето, когато му бе отнето собственото дете. В този момент тя разбра онова, което отчасти бе зърнала, докато му гледа на карти: че търсенето на собственото аз за Мейс се заключаваше в желанието му да създаде семейство. Да има дете.
Дете, което никога не би могла да му дари.
Защото колкото и приятен да бе този следобед, някога тя прекарваше много малко време със собствения си син. Никога не бе имала възможността или потребността да седне с него, да го вземе в скута си и да му разказва приказки за света, който още не познаваше. За нея реалността на майчинството бе истински кошмар. Той бе опожарил сърцето й и бе оставил след себе си само пепел. И тя знаеше дълбоко в сърцето си, че няма да има сили отново да го изпита.
Затова, ако Мейс искаше семейство толкова, колкото казваха очите му… каква бе нейната цел в живота му? Тя не можеше да му даде единственото, което би го направило щастлив. А Саранда не можеше за втори път да го лиши от дете. След цялата несигурност и мъка в живота си той заслужаваше утехата да има собствено семейство.
Тогава Мейс я погледна и долови мъката в очите й. По средата на изречението спря и притегли главата й на гърдите си.
— Тихо, скъпа — промълви той. — Каквото и да си мислиш, то няма значение.
Тя лежеше, обърнала очи към него, като се опитваше да се увери, че е вярно. Но чу как гласът му боботи в гърдите, когато се обърна към децата. Почувства учестеното биене на сърцето му. Той беше в стихията си. Каква по-добра аудитория можеше да има един шмекер от няколко невинни дечица?
Сърцето му обаче започна да се успокоява. Саранда долови умората в гласа му. По всяка вероятност неговата сила щеше да им бъде необходима тази нощ повече от нейната. Тя трябваше да се погрижи Мейс да поспи.
Саранда се надигна и взе нещата в свои ръце.
— Знаете ли да пеете? — попита тя децата.
Те поклатиха глави.
— Дайте да видим какво ще кажете за това.
Тя запя тихо стара английска приспивна песничка. Първоначално гласът й звучеше несигурно, тъй като я болеше да си спомня всичките вечери, когато би трябвало да я пее на сина си, а него направи. Но скоро след това Саранда запя ясно и сладко като птичка. Мейс се сгуши под юргана и затвори очи. Саранда продължи да пее. Като свършеше песента, запяваше друга. Нямаше значение коя. Каквато и да е, само да може Мейс да се отпусне и да поспи.