— Някога си искала да се омъжиш.
— Да, но го правех, за да заблудя теб. Ако Уинстън бе останал жив, моят живот щеше да бъде една продължителна преструвка, в която щях да играя ролята на госпожа Ван Слайк за неподозиращия свят. Този път е различно. Сега не играя роли. Не мога да се омъжа, без да правя нищо. Прекарах живота си, работейки. И сякаш съм уловена в капан в тази огромна неведома земя. Дори да не ме обесят за убийство, май няма нищо подходящо за мен. — Саранда изглеждаше неутешима.
— Не знам — промълви Мейс.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам някои идеи.
— Какви? — попита тя. — Кажи ми.
Мейс погледна през единствения прозорец без стъкло.
— Обещавам ти да ти кажа някой друг път. Вече се стъмнява. Трябва да тръгваме. Остава ни седмица и половина, за да успеем да стигнем до Ню Йорк. Не можем да си позволим да губим нито минута.
Фермерът беше уловил заек, който се раздели на дванайсет порции задушено. Ядоха бързо, нетърпеливи да потеглят. На Саранда никак не й се искаше отново да плува в реката, но нямаше търпение да разбере какво си е наумил Мейс.
Двамата потеглиха със сала вече по тъмно. Той се завъртя по течението, докато Мейс не го насочи надолу с греблото, което му бе дал фермерът. Загледана назад към семейството на брега, което им махаше за сбогом, Саранда се зачуди какво ли ги очаква занапред. Може би двамата с Мейс щяха да им помогнат да заживеят по-добре, ако успееха.
Салът си проправяше път през тъмнината, върху прииждащите води. Саранда и Мейс се настаниха в двата му края и с по едно гребло в ръка, се опитваха да поддържат стабилен курс. Водата пръскаше лицата и мокреше дрехите им. Един-два пъти бяха подхвърлени толкова опасно, че едва не загубиха равновесие върху хлъзгавите трупи. След време обаче установиха ритъма на редуващите се удари и салът се задвижи гладко право напред.
Саранда отмахна мръсната коса от лицето си и извика през рамо, преодолявайки шума на течението:
— Какво искаше да кажеш, когато спомена, че имаш някои идеи?
— Идеи за това, което можеш да правиш в тъй наречения порядъчен свят — извика й той.
— Например?
— Например нещо, което би задоволило новата ти жажда за истина и което би използвало таланта ти за нещо наистина значимо.
— И какво би могло да бъде? — Щеше ли да я кара да му го вади с ченгел?
— Репортер.
— Репортер ли?
— Защо не? Ти търсиш истината, излез и я намери сама. Ще се справиш идеално.
— Нищо не разбирам от това. Дори не знам дали мога да пиша.
— А, в писането на новини няма нищо особено. Кой, какво, къде, кога и защо. Мога да те науча на това. Творчеството се крие в способността да изтръгнеш истинската история. Това, което не искат да ти разкажат. Това е нещо, на което никой не може да те научи. Точно тук ще ти бъде от полза твоят талант. Съмнявам се да има човек, който би те погледнал в очите и не би пожелал да разголи душата си.
Салът се олюля наляво и тя започна да гребе усилено, за да го завърти. Ръцете вече я боляха от усилията.
— Не знам, Мейс. Трябва да помисля. Имам внезапното желание да помагам на хората да направят живота си по-добър. Все си мисля, че трябва да има начин да им отворя очите за това как вредят на другите с тесногръдото си мислене, лицемерието и ненаситността си.
— Значи си готова за репортер.
— Не виждам как писането за светски чайове и пожари във фабриките ще помогне за промяна на света. Освен това звучи ужасно тъпо. Каквото и да казваш за моя живот, той никога не е бил скучен.
— Тогава прави каквото намериш за добре. Аз обаче съм открил, че повечето хора се стъписват, когато застанат лице в лице със съдбата си. Човек, комуто е предопределено да спасява човешки живот с уменията си на хирург, избира да стане дърводелец. Да, убеден съм, че съдбата често ни гледа в упор. Само дето ние толкова упорито я преследваме, че не можем да я видим.
Докато обмисляше думите му, на Саранда й хрумна нещо.
— Не се интересувам от светски партита и подобни глупости, но има едно нещо, което мога да правя.
Какво е то, принцесо?
— Да открия интересната новина под някакво прикритие.
— Чакай малко сега…
— Мога да работя във фабрика и да изоблича нечовешките условия. Мога да бъда приета в лудница и да напиша как лекуват пациентите. Това е идеално.
— Това е опасно. Вече рискува живота си повече, отколкото бих желал.
— Разбирам, това е добре за мъж като теб — да рискуваш главата си за някаква история, — но не и за жена.
— Не и за жената, която обичам.