— Не — отвърна той с глас, пълен с отвращение. — Нищо не съм измислил.
— Имаш нужда от почивка, скъпи. Няма как да мислиш ясно, без да си си починал.
— Нямам време да спя. Остават ни само два дни, а може да са и две минути. Толкова сме близо, че просто го вкусвам. Но не мога да направя нищо.
— Нека просто да тръгнем с влака през Пенсилвания. Може би по пътя ще измислим нещо…
— Какво? Да се скрием в някоя купа сено или да влезем в града с каруца?
— Ако се наложи.
— Не ставай глупава.
— А ти не бъди груб.
Мейс вдигна очи и я видя как го гледа разярено с ръце на кръста, и въздъхна.
— Извинявай. Просто не мога… не съм свикнал да ми липсват идеи. Ако бях сам, щеше да е едно. Но сега трябва да мисля и за теб.
— Не мисли за мен, ако това те разстройва.
— Можеш да ме накараш и да спра да дишам. Но си права, че не трябва да си го изкарвам на теб. Това е проблемът ми.
Саранда го прегърна силно.
— Това е нашият проблем. Трябва да измислим нещо заедно.
Мейс внезапно стана и се отдели от нея.
— Давай да се махаме оттук. Не мога нито минута повече да понасям тези стени!
Навън бе чудесен топъл ден без нито едно облаче в небето. Но Мейс не забелязваше нищо, докато вървеше по улиците, сбърчил вежди замислено.
Сякаш часове наред бродиха по улиците. Мейс като че ли търсеше нещо. Но дори и той не можеше да определи точно какво търси. Някакъв източник на вдъхновение, нещо, от което да заискри идея.
— Мейс, не мога повече — каза Саранда, когато краката вече нея държаха. — Нека просто хванем влака на изток и…
Мейс внезапно спря. Той я хвана за ръка и тя изгуби нишката на мисълта си. Саранда се огледа, за да види какво е привлякло вниманието му. Бяха в края на града, заобиколени от зелени поля. Единственото, което се виждаше, бе един човек, който стоеше до нещо като голям плетен кош. На земята до него имаше огромен сноп ярко оцветена материя на жълти и червени райета. Неколцина души го наблюдаваха как го разпъва на земята. До него бе сложен знак: „Петнайсет долара за возене.“
— Какво, за Бога, е това чудо? — попита Саранда. — Двуколка с платно?
Мейс се обърна към нея, вибриращ от енергия.
— Имаш ли ми доверие, принцесо?
— Да потеглим с тази двуколка с платна към Ню Йорк ли?
— Не, разбира се.
— В такъв случай…
— Да или не?
Саранда не можеше да си представи кое го е разгорещило толкова много, но каквото и да беше, то бе по-добре от мрачното му настроение. От него към нея протече някакъв ток, който запали и нейното усещане за приключение. Каквато и да бе идеята му, трябва да беше поразителна, та да преобърне така стремглаво настроението му.
— Имаш ли ми доверие? — повтори той със силен глас.
— Знаеш, че ти имам доверие.
— Добро момиче. Няма да съжаляваш.
Като забеляза пламъчето в погледа му, Саранда се надяваше, че наистина ще е така.
52
След като се нахраниха до насита, Мейс и Саранда забързаха отново към края на града, където преди това бяха видели мъжа, предлагащ пътуванията.
Саранда се спря, когато осъзна накъде са тръгнали.
— Мейс, ти ми каза, че няма да правим нищо глупаво.
Мейс се хилеше.
— Не, скъпа. Казах ти, че няма да тръгнем за Ню Йорк с двуколка.
Тя го последва и двамата излязоха от сенките на сградите.
— Тогава какво…
Саранда изведнъж застина на място. Сърцето й сякаш скочи в гърлото, а крайниците й се размекнаха. Раираният плат, който бе взела за платно, сега беше издут и образуваше сфера, покрита с мрежа, която я свързваше с кошница отдолу. Това не беше летяща двуколка, а балон с горещ въздух.
— О, не!
Саранда дишаше трудно и така се разтрепери, че едва се държеше на крака. Това със сигурност беше някаква жестока шега, е която Мейс искаше да я изплаши до смърт. Той със сигурност нямаше да я вдигне във въздуха с това нещо. В небето! Тя, която не можеше да изкачи четириметрова стена, без да умре от страх!
— О, не!
Зави й се свят. Не забеляза как Мейс я хвана за ръка и я дръпна след себе си към събралата се тълпа. Токовете й се забиваха в земята, но той вървеше целеустремено напред, като я влачеше след себе си.
Човекът в сако на бели и червени райета, осъществяваше полетите. Той свали сламената си шапка, когато се приближиха към яркия балон, но Саранда въобще не го забеляза. Тя се бе втренчила в неговото чудовище, опитвайки се да си представи ужаса да се възнесеш в облаците.
— Нагорещен газ — казваше човекът с балона. — Това го държи във въздуха. По-точно, хелий.
— Нагорещен ли? — попита една жена от тълпата. — Означава ли това, че може да се запали?
— За щастие, не, госпожо. Но, господине, моля ви да не пушите, иначе всички можем да се запалим.