Той бе все още твърд в нея. Като се оттегли, я обърна с лице към откритото небе. Като проникна отзад, Мейс я наведе така, че я принуди да гледа от балона към полетата долу. Ръцете му намериха гърдите й и той възобнови ритъма си.
— Само веднъж поне, погледни надолу и виж това, което виждам и аз.
Саранда го направи. Не беше лесно. Не беше приятно. Но усещането за ужас, комбинирано със сладката агония на неговото проникване, я възбуди неочаквано. Тя посегна назад и го погали, докато влизаше в нея.
— Не е ли невероятно? — попита той в ухото й.
— Невероятно е — въздъхна тя и отново се изгуби в удоволствието.
Остатъкът от деня мина като сън. Щом започнеше да се оглежда, Саранда изгубваше голяма част от напрежението си. Тя откри с отворени очи, че така, както плуваше високо над земята, нямаше усещане за движение. Сякаш бяха увиснали във времето и пространството. Сякаш земята долу се движеше, а не те. Горелката беше намалена и се чувстваше някаква странна неподвижност, тишина, която не бяха чували никога преди това. Саранда се отпусна, двамата се прегърнаха и се отдадоха на спокойствието.
Следобеда проследяваха по картата накъде се движат, като откриваха градовете и местата и ги проверяваха. Вятърът ги носеше към целта. Долу преминаваха градове и отстъпваха място на зелени ниви и миниатюрни гори, потънали в пролетна зеленина. Виещите се пътища изглеждаха като развит канап. Когато Саранда се почувства уверена, Мейс намали пламъка и те се спуснаха надолу, за да погледнат по-отблизо. Веднъж, развеселен, Мейс ги спусна към едно поле с крави, които се разпръснаха, преди фермерът да притича и да изстреля в тяхна посока няколко куршума с пушката си. Като усилиха пламъка, за да се разшири газът, те отново се стрелнаха нагоре, махайки за сбогом. Колкото по-опитен ставаше Мейс в управлението на балона, толкова повече се наслаждаваше на полета.
Тази нощ той спусна балона надолу, разви въжето и метна котвата, като ловко я обви като ласо около едно дърво. Котвата беше една огромна кука, която се залови за дебел клон и задържа балона над дървото. Мейс се спусна по въжето, уви го няколко пъти около клона и помогна на Саранда да излезе, като я спусна на земята.
— Какъв късмет съм имала — промълви тя — да си падна по мъж, за когото най-голямото вълнение е да прави лудории във въздуха.
Той я хвана за талията и я вдигна толкова високо във въздуха, че тя трябваше да се вкопчи в раменете му, за да се задържи. Сетне, като я завъртя радостно, той каза:
— Но само си помисли, любима. Може и да сме първите хора в историята, които са правили любов във въздуха.
— Какво успокоение — продължи да се заяжда тя. Но беше развеселена от бодрото му настроение и от усещането за твърда земя под краката си, когато най-сетне я остави долу.
Вечеряха от храната, която си бяха взели — хляб, плодове и шоколадови бонбони, както и бутилка вино. Отстрани на коша имаше навито и закрепено одеяло, което Мейс взе. Когато притъмня и се появиха звезди, двамата се облегнаха на дървото, сгушени под одеялото, и загледаха нощното небе.
— Трудно ми е да повярвам, че сме били там горе — въздъхна Саранда, оценявайки по-високо постиженията си сега, когато беше на земята.
— Не се ли гордееш със себе си?
— Всъщност, гордея се. Не че имам много причини. Аз се качих само защото ти ме принуди.
— Утре ще е по-лесно.
— Не съм сигурна. Може пак да се паникьосам и да откажа да се кача. Намирам, че усещането за твърда земя под краката ми ме успокоява. Никога не съм си падала по земеделие, но след приключенията си с теб може и да стана фермерка.
— Бих искал да го видя.
Замълчаха за няколко минути, притиснати силно един в друг.
— А аз смятах, че мисълта за утре ще те накара по-бързо да се качиш в балона.
— Утре — повтори бавно тя.
— Утре ще бъдем в Ню Йорк.
Сърцето й пропусна един удар. Той го усети и попита:
— Не се страхуваш, нали?
— Малко. Цял живот прекарах, страхувайки се от затворническите килии. Бих казала, че не си мечтая дори за кратък престой там. Не може да се предскаже какво би казал съдът.
— Не забравяй, че и аз имам някои връзки в града, също като Маклауд. Надявам се, че съдията ще оттегли обвиненията си, след като види доказателствата ми.
Саранда се изправи рязко.
— Доказателствата! Не се ли изгубиха в торнадото…
— Спокойно, мила. Изпратих ги заедно с документа, който подписа, в Ню Йорк.
Саранда пак се отпусна в обятията му, облекчена.
— Независимо какво ще се случи, аз ще те защитавам — обеща й той. — Нищо лошо няма да ти се случи. Вярваш ли ми?
Тя кимна. Усещаше как вълнението препуска из вените му.