Ужасени, Мейс и Саранда затърсиха врата, която да ги отведе към сградата. Нямаше такава.
— Качи се на гърба ми — нареди Мейс. — И затвори очи.
Саранда не смееше да го попита какво е намислил. Тя се подчини, затвори очи и се залепи за гърба му, а той започна да се спуска по стената на четириетажната сграда.
Най-накрая стигнаха земята. Улиците бяха пусти, макар по-нататък да чуваха тълпите около театър Бауъри лейн. Внезапно дойде моментът на раздялата.
Саранда бе обзета от отчаяние. Тя не се бе разделяла с него от месеци. Тревожеше се, че ще прекара сама първата си нощ в града, който най-много искаше смъртта й.
— Не мога да ти кажа довиждане — рече Саранда, като го притисна силно.
Мейс я целуна, като я обви със силните си ръце. За миг тя се по-чувства сигурна, усети, че въпреки ужасните обрати, всичко в крайна сметка ще се оправи. Но щом се отдръпна, това чувство я напусна. Тя се почувства малка и ужасяващо самотна. Тя, която беше живяла сама от тринайсет годишна възраст.
— Ти ме разглези — призна тя. — Не знам дали ще мога отново да живея без теб.
— Мисли си за това. Надявай се, че няма да ти се наложи.
— Мейс…
Мейс взе ръцете й в своите.
— Слушай ме сега, Саранда. Не мога да ти обещая нищо. Но знай, че независимо какво се случи, аз съм с теб. Ще измисля нещо. Ако трябва, ще умра, за да те защитя, но няма да им позволя да те наранят.
— Това не е никаква утеха. Няма да искам да живея, ако не си до мен.
Мейс целуна ръцете й.
— Ще се измъкнем от това някакси. Просто запомни, че винаги има начин.
Саранда знаеше, че го казва, за да я успокои. Тя прочете неказаните съмнения в очите му.
Тя забърза по странични улички, за да е сигурна, че не я следят, и се насочи към Бауъри. Там се изгуби сред тълпите от преминаващи емигранти. Смрадта от реката се смесваше с миризмите на храна, а през отворените прозорци се чуваха викове.
Завръщането при Софи беше като връщане в едно минало, което се надяваше да е загърбила. Тя бе живяла при Софи, когато дойде в Ню Йорк за първи път. Нищо не се бе променило. Момичетата все още въртяха номера, а Софи пак прибираше парите в големия си колан.
— Значи се върна — поздрави я тя, без да се изненадва от каквото и да било в живота.
— Имаш ли свободна стая? — попита Саранда. — Само за няколко дни?
— Моите стаи не са безплатни, както знаеш…
— Ще ти платя повече, отколкото струва. Просто ми трябва малко време, за да очистя името си. Когато си прибера наследството, ще ти се отплатя с толкова много пари, че ще можеш завинаги да изоставиш тази дупка.
— Ами…
— Моля те, Софи. Страшно ми трябва скривалище.
— Не искам никакви неприятности, чуваш ли?
Най-накрая се споразумяха, Саранда затвори вратата и се сгромоляса върху мръсните чаршафи, прекалено изтощена дори да се съблече. Нещата й изглеждаха толкова черни, а леглото бе пусто и огромно без Мейс до нея. Ала тя бе толкова уморена, че се отпусна и започна да се унася. На сутринта щеше да решава какво да прави. Може би тогава нещата щяха да изглеждат по-ведри.
Докато се унасяше обаче, Саранда отново бе обзета от чувство за обреченост. Намираше се в бордей, пълен с плъхове, докато нейният любим рискуваше живота си, за да я спаси. Мейс…
Саранда беше заспала дълбоко, когато вратата на стаята й се отвори със сила и някакви хора я измъкнаха от леглото. Натежала от съня, сякаш упоена, тя бе заобиколена от мъже в сините униформи на нюйоркската полиция. Трябваше й само миг, за да си спомни къде се намира, да разбере защо й говорят по този начин, докато я избутваха през вратата.
По стълбите чу как Софи говори с полицая.
— Това е тя, Саранда Шъруин. Искаше да остане тук, без да плаща. Наговори ми разни глупости, че щяла да ми плати, когато си получи наследството. Ха! Всички знаят, че ще увисне на бесилото.
В изумлението си Саранда чуваше как Софи продължава да нарежда и да си иска наградата от десет хиляди долара. На партера един инспектор пристъпи към Саранда и заключи ръцете й в белезници. Устата му се мърдаше, но Саранда не можеше да разбере думите. Не можеше да се съсредоточи върху нищо друго освен гласа на Софи, който ехтеше в съзнанието й.
Ще увисне на бесилото… ще увисне… всички знаят, че ще увисне на бесилото…
57
Саранда се събуди от гадна миризма на урина и гнилоч. За известно време не можа да си спомни къде се намира. Наоколо беше тъмно и студено. Лежеше на твърдо легло, покрита единствено със скъсано и мръсно одеяло. Насреща й имаше тежка стоманена врата. Никакви прозорци, никакъв отвор не пропускаше светлина.